понеделник, 19 март 2012 г.

Венецуела - абсурдна държава с уникална природа


Да се опиташ да вкараш Венецуела в някаква позната форма е като да класифицираш птицечовката - нито е бозайник, нито влечуго. Едновременно  снася яйца и кърми. Същото ще се получи, ако някой се опита да определи системата им на управление в момента. Това е най-абсурдната и объркана държава, в която сме били изобщо. За неорганизирани туристи като нас, беше  невероятно трудно да се ориентираме в обстановката. Така или иначе в момента е известна със своя ръководител Уго Чавес, за това вместо да излагаме сухи факти от неговата интересна история, е по-добре да го сравним с нашия популист в момента - Бойко Борисов. 

Прилики:

  • И двамата изглеждат мъжествено, но Б.Б. е значително по-релефен и стегнат в мускулатурата. :)
  • У.Ч. е избран на демократични избори за първи път през 1998г. и с това разрушава двуполюсния модел в политиката. Същото се отнася и за Б.Б. но през 2009г.
  • У.Ч. заварва държава  разпродадена на безценица на американски предприемачи, при изключително неизгодни сделки. Венецуела през 1980-те и 1990-те е най-лоялната на САЩ латиноамериканска държава, както България и до днес е парадоксално лоялна на Русия. Б.Б. получава наследство съставено от 45 години разрушителен експеримент на "Оригиналните Социалисти" и нов фалит при " Рожбите на оригиналните социалисти".
  • И на двамата им доставя удоволствие да гонят международни инвеститори, като след това на тяхно място никой не идва и всичко се "сгомнясва" още повече.
  • И при двамата членовете на партиите им  са избирани от "кол и въже".

Разлики:

  •  У.Ч. е от индиански произход, докато Б.Б. е кореняк "столичанин" от Банкя.
  • Идолите на У.Ч. са Симон Боливар и Че Гевара. Б.Б. смята за такъв Тодор Живков.
  •  У.Ч. има армейско образование. Б.Б. е класическо ченге, пробвало се като пожарникар
  • У.Ч. прави първия си неуспешен опит за преврат през 1992г., Б.Б. все още не е пробвал.
  • У.Ч. влиза в затвора след този неуспешен опит. Тогава той се прочува като първия политик, който напълно поема отговорността за действията си . Той излиза по националната телевизия и казва, че планът е претърпял неуспех - "засега"... Б.Б. все още не е осъждан.
  •  Прякорът на У.Ч. е "Маймуната". На нашия представител е просто " Бат Бойко"
  •  Първия неуспешен опит за преврат срещу У.Ч. е през 2002г. Следва радикална  промяна на курса на управление. Започва нов период в историята - " Социализма на 21 век" или просто " Процесът". Все още на никой не му стиска  да излезе на ринга срещу Б.Б.
  • У.Ч. променя конституцията на Венецуела след неуспешния опит за преврат. Вече е напълно възможно даден кандидат да бъде избиран неограчин брой пъти. Б.Б. все още не е толкова силен, за да поиска такава промяна.
  • У.Ч. отваря нови универстите за бедните. Б.Б. готви либерализация на образованието и навлизането на частници  по американски модел, напълно провалил се в целия свят.
  •   У.Ч. се бори срещу експлоатацията на едрия бизнес и се опитва да подобри живота на най-бедните. Б.Б. е личен приятел с всички монополисти и олигарси в България и им помага да си укрепят позициите в почти всички сфери.
  • У.Ч. не може да играе белот. Б.Б. е един от най-добрите в тази игра и партньора му е Валентин  Златев. В зависимост от това как са се представили партньорите, се определя и как ще се държат на срещите помежду им, решаващи съдбата на АЕЦ Белене и Лукойл.
  •   У.Ч. не е намерил все още спонсор на любимия си футболен отбор. Б.Б. за сметка на това докара "измислен руски инвеститор",  зад който всъщност стоят същите негови приятели български олигарси.
  • Жената на У.Ч. не е една от най-богатите жени във Венецуела.

Трудно е да се определи точно кой е по-луд от двамата, но определено образа на Чавес в западните страни е доста карикатурен. След като се сблъскаш с тукашната действителност не може да дадеш категоричен отговор кое е правилно и кое не в тази обстановка. Най-добрия пример за това е столицата Каракас. Трудно е да се говори за Каракас като едно цяло, не само защото е разпръснат между много хълмове и движението в града е доста мъчно. Тук делението изток-запад е толкова осезаемо, колкото в Европа по време на Студената война - само че с обратен знак - изтокът е богат, а западът е беден. Хората в източната част на града живеят в красиви сгради и в комплекси с охрана, движат се предимно с коли и богатството стига крайности, каквито едва ли съществуват в България. Много от тези семейства имат къщи в провинцията, имоти и банкови сметки във Флорида, добро образование от елитните университети в страната и по света. Това са основно директните наследници на бившите колонизатори и белите европейски мигранти в страната. Те са, в основната си част, семействата, които са спечелили от икономическия бум в страната през 1960-70-те, след края на диктатурата на Маркос Перес Хименес през 1950-те. Тази прослойка е живяла добре при двуполюсния модел на управлението на двете основни партии в опозиция на Чавес днес - Accion Democratica и COPEI . Те продължават да живеят с висок стандарт, но през последните години сигурността на позицията им и директната им комуникация с властта са силно разклатени.  Бедните за сметка на това живеят предимно изолирани в гетата (barrios) на Каракас, които са се разрастнали отново през 1970-те при масовата урбанизация. По времето на този процес, мнозина са привидели столицата на страната като град с много възможности за работа и реализация. Тези възможности са се оказали до голяма степен илюзия - разслоението се е запазило и обещанието за мобилност се е изплълнило само за малцина - останалите са използвани като черноработници в индустрията, строителството, и домашна прислуга на богатите. Тези гета са в малки тухлени колиби или огромни грозни блокове, разпръснати по хълмовете основно в западната част на града.
Това, което е някак трудно да се разбере преди човек да дойде тук, е, че двата свята, които описваме, живеят с много различен стандарт и начин на живот, в почти пълна изолация един от друг. Въпреки че днес на бедните са дадени много повече възможности за образование, кариера в държавния апарат и сферата на услугите, и може би малко по-висок житейски стандарт, интеграцията на паралелните светове, в които живеят бедни и богати, бели и цветнокожи, не се случва; сериозна комуникация между тях липсва.
Предварително знаехме за трудностите при намирането на сносен хотел в Каракас. На пръсти се броят евтините хотели в сигурните части на града. Тук няма хостели, само петзвездни хотели за безбожни пари. Колкото и да е странно от всичко казано до тук, Каракас е един от най-скъпите градове, въпреки че няма нито една причина за това. В крайна сметка се настанихме в апартамент, който беше единствената сигурна и проверена опция. Почти всички, като нас, отсядат при този човек, който се оказа изключително дружелюбен и всеотдаен за всичко, което го молихме. Водехме дълга кореспонденция по мейл и общо взето знаехме как да избягаме от излишни неприятности след неговите детайлни обяснения.
Намирането на местна валута обаче онагледява най-добре в каква каша може да влезеш. Понеже Чавес иска да ограничи излизането на местните в чужбина е измислил "гениална" система за обмен на пари. Има четири курса за обмяна на долари срещу местни пари:
1.      Официален курс -  1$=4,3 Bs - всички банки и обменни бюра са длъжни да продават на този курс. По него се таксуват и кредитните и дебитни карти.
2.      Туристически курс - 1$=7 Bs - този курс се постига на черно от хората, занимаващи се с туризъм, за да привличат чужденци. Ние обменихме на този курс при нашия хазяин - Нелсън.
3.      Вътрешен курс на черно - 1$=8 Bs - това е курса на черно между местните хора.
4.      Курс на мафията -  1$=10 Bs - този курс се постига от много малко хора при големи количества.
Идеята е всъщност местните да не могат да купят долари, с които да излезнат в чужбина. Позволено им е да обменят на официалния курс минимално количество долари. Това отваря истински черен пазар, който заобикаля всички регулации безпроблемно. Ако не внимаваш обаче с кой сменяш, може да пострадаш по различни начини -  фалшиви пари, нисък курс, дори и затвор ако се занимаваш с курса на мафията. Още по потресаващо е, че трябва много добре да си разпределиш разходите накрая, защото няма опция за обратна смяна на пари, дори и по официалния курс.
Движението в цялата страна се характеризира с ужасяващ трафик, понеже абсолютно всеки, независимо от социалния си статус, кара кола. Венецуела е петия износител на суров петрол в света. Цената на литър бензин е най-ниската в света - по - малко от 10ст/ 1л. Колкото и да звучи парадоксално - тази цена е субсидирана от правителството, защото нямат рафинерии за преработка и всичко се внася отвън. Сещам за още една подобна страна и тя е Нигерия. Не случайно има и израз за това - "проклятието на черното злато".
Определянето на цените на хранителните стоки следва логиката при петрола. След изгонването на голяма част от компаниите в сектора, инвестициите спират и инфраструктурата колабира. След като няма производство всичко се внася отвън. Цените в супермаркетите са потресаващи. Друг интересен факт е, че в страната не се продава прясно мляко, освен на черния пазар на доста високи цени. Причината е, че е имало доста неразбирателства между млекопроизводителите относно печалбата, с която да се продава млякото и Чавез е решил проблема по най - лесния възможен начин - просто е забранил продажбата на мляко - няма мляко, няма проблем. :)
Искренно се зачудихме, какво чудо държи всичко това да не се сгромоляса, но няма как рано или късно тази държава да не фалира. Липсваше усещането за богатство и просперитет, където и да отидеш - при тези ниски заплати и чудовищни цени на всичко. Това обаче не пречи на Чавес да праща регулярно кораби с храна за своите гладни приятели от Куба. Местните бяха недоволни от този факт, но няма как. Братя в нужда се познават. :)
Поредния феномен за нас, беше да разберем, че тукашното общество е крайно консуматорско. Отначало не ни се вярваше, след всички неща, които изчетохме за                " Социализма на 21 век", но от първа ръка картинката е друга. Моловете са новата религия. Посетителите са от всички социални прослойки. Отбихме се в един от тях, за да си напазаруваме необходимите ни продукти  и гледката определено си заслужаваше. Сградата беше два пъти по-голяма от нашите стандартни молове и беше претъпкана с хора с блеснали погледи и купища чанти от шопинг. Абсолютно всеки, който срещнахме  през тази седмица беше или с Blackbery или с  IPhone. Най-забавното беше да узнаем, че Чавес е опитал да национализира най-голямата верига, но е срещнал твърда съпротива от неговите поддръжници, които са основно потомци на местни индианци и черни роби от Африка. Поддържали си хората позицията, че гласът им бил подменен и в крайна сметка се отказал от тази си идея. Истински птицечовки :)
Повечето хора сигурно биха се  зачудили какво изобщо правим в тази страна, за малко и ние да си зададем този въпрос. :) Причината да посетим Венецуела беше най - високия водопад в света - така наречения "Angel's Falls". Нелсън прекара доста време да ни обеснява как да се придвижваме в Каракас и как да си купим билети до града отправна точка за водопада. Но както може да се предполага, работата му е да изкарва пари от туристите и съответно се опита да ни вкара в стандартните туристически пътеки, тоест да си платим цената за целия пакет, който включва всички разходи по придвижването до самия водопад. Е да, ама ние не сме стандартните туристи, а и цената не ни устройваше. Решихме, че ще пробваме по трудния начин - тоест ще се оправяме сами. Интересното започна, още със самото пътуване в автобуса. След като се качихме, се сетихме, че не знаем дали нашата спирка е междинна или последна. Започнахме да питаме съседите наоколо и накрая се разбрахме с човека зад нас, че и той ще слиза там и ще ни каже. Понеже целия автобус беше с плътно дръпнати пердета, решихме, че ще ни е по-удобно, ако ги отворим малко. В резултат на което, хората зад нас се разсмяха, а момичетата на съседната седалка, които не говереха английски, ни подадоха телефона си, с ясно написан текст на английски език, незнайно как, гласящ следното: "Когато пердетата са дръпнати, хвърлят камъни по прозорците". Ясно разбрахме причината, набързо запердихме всичко пак и повече никога не отваряхме пердетата, докато пътувахме във Венецуела. Освен всичко друго, и тук местните страдат от същата болест, като на повечето места в Южна Америка - падат си по климатици. При пътуванията ни с местните автобуси, обикновенно се чудим колко ката дрехи да навлечем, за да оцелеем в поредния фризер... :)))
Оправихме се към летището на Суидад Боливар и успяхме  да си купим както билетите до Канайма, така и  трипа до водопада на много изгодна цена. Освен  отправна точка за Angel Falls, националният парк Канайма е едно от най - красивите места във Венецуела и в света. Лагуната на река Карао се разделя на няколко потока и образува малки островчета, а между тях са разпръснати десетки водопади. В допълнение лагуната е заобиколена от няколко тепсиести планини.





Пътувахме с шестместно самолетче, включително пилота, и имахме възможността да се насладим на цялата тази красота отгоре, просто незабравимо. Нямахме търпение да отидем и да видим водопадите отблизо.
Тони - нашият гид за следващите три дена, ни посрещна на импровизираното летище  -колибка. Плана за деня беше да обиколим лагуната на Канайма с типична индианска лодка, да се поразходим малко между водопадите и да минем под два от тях, където условията позволяват. От близо парка беше още по - приказен с медния цвят на водата, дължащ се на изобилието на минерали и бледо розовите камъни и пясък наоколо, цвят придобит заради присъствието на кварз в състава им. 



Групата ни беше от десет човека, попаднахме на много симпатични хора. От всички, най  се отличаваше италианецът - Федерико. Голям образ - от пет години обикаля из Южна Америка, като поработва от време на време, колкото да продължи нататък. Обикновенно спи на палатка, или в местната пожарна - безплатно място за нощувка във всеки по голям град; или просто потропва на вратата на хората и пита за подслон. Хапва, каквото си набави по пътя, а посещението му в Канайма се явяваше подарък за рождения му ден. Винаги намира вариант за изгодно пътуване, явно е въпрос на желание. Даде ни много ценни съвети за предстоящите държави, а самият той си търсеше работа като ексурзовод в лагуната. Наистина страхотно място да останеш за по - дълго. Бъдещите му планове включваха Куба, а за транспорт, беше планирал да ползва лодките, които натоварват с храна и изпращат от Каракас. Дано да успее... :)





На другата сутрин, изпълнени с нетърпение, потеглихме към Angel Falls. Височината му е 979м., кръстен е на американския пилот Джими Ейнджъл. Поради отдалечения район в който се намира, водопадът не е бил известен на външния свят, докато през 1933г. Джими не прелита над него. През 1937г. се завръща обратно с идеята да се приземи над самия водопад, но приземяването е неуспешно и самолета не може да се издигне повече. Джими, заедно със спътниците си е принуден да си проправи път през трудния терен, за да слезе до най близкото селище, което им отнема 11 дни. Самолетът му останал на върха на планината до 1970г. когато властите, в крайна сметка решили да го свалят от там и го поставили като антика на летището в Суидад Боливар. Верен на стила си Уго Чавес възстановява старото индианско име на водопада, защото не му допада идеята водопада да носи името на американски пилот. В крайна сметка, новото име се използва само от неговите подръжници.
Единствения начин да се стигне до водопада е пътуване с индианска лодка, снабдена разбира се с мотор, срещу течението на реката. Пътуването може да отнеме от  три до пет часа, в зависимост от дълбочината на реката. Изобщо целия тур съвместяваше рафтинг, трекинг, разходка в джунглата и забележителния водопад. Никога не бихме и предположили, че тази лодчица е способна на такива изяви. Реката е наситена с бързеи, водопадчета, а на места водата е не повече от педя. Катерихме водопадчетата един след друг, лавирахме между скалите, като Тони скачаше ту наляво, ту на десно за да отблъска лодката от тях. Имаше и места, където просто се налагаше да слезем и оставяхме опитните хора да доберат лодката до следващата възможна дестинация. Разбира се, през цялото време всяко изкачване или просто подскок на лодката във водата водеше вълна след вълна или просто поредния студен душ за нас. Уникално пътуване, никога няма да го забравим  - реката страшно ни приличаше на това, което сме гледали или чели за Амазонка. Освен това е дом на крокодили и анаконди - ама от малките достигащи "само" до метър, два. 


Целия пейзаж наоколо с тепсиестите планини и водопадите по тях, медната вода и розовия пясък, ни напомняше за сцени от филма "Аватар". Дали Камерън не е взел идеята за филма от красивата природа на Венецуела?!
Стигнахме в къмпинга, където щяхме да прекараме нощта. Представляваше един навес и наредени хамаци един до друг. Всеки хамак си беше снабден с одеяло. Вечерите в джунглата стават доста студени. Хвърлихме багажа и се отправихме към водопада. Имахме още час изкачване, за да стигнем до него. И гледката определо си заслужаваше, дори и през сухия сезон, когато водопада не е толкова пълноводен. От близко дори изглежда по - масивен от един километър. Не ни се тръгваше обратно към къмпинга, но тук се стъмва много рано и не е препоръчително да замръкваш. Въпреки, че животните са по - умни от нас и обикновенно не доближават където има хора, все пак си бяхме насред джунглата. Тони каза, че веднъж са видяли ягуар да преплува напречно реката, а освен него други обитатели в тези райони са змиите и отровните паяци.




Докато слезем до долу, останалите местни вече бяха приготвили барбекю за вечеря на свещи. Изобщо по време на целия тур, много вкусно си похапвахме, доста по добре, от храната в големите градове.
Увихме се добре в хамаците и бързо заспахме след изпълнения с толкова емоции ден. На сутринта закусвахме в компанията на скорпион на масата, но си беше в кръга на нормалното, все пак ние бяхме натрапниците, а не той. Пътуването обратно с лодката стана по - бързо от предишното, вече се движихме по течението, и не изкачвахме, а слизахме по водопадите. Няколко поредни душа и пристигнахме в базовия лагер. От там се отправихме към летището и отново в Суидад Боливар. Бяхме решили да се качим на север, за да отдъхнем малко на Карибското крайбрежие в Пуерто ла Круз. На следващия ден, хванахме лодка до един от островите на националния парк - Мучима, но не останахме особено доволни. Лунен пейзаж, подобен на Гърция, но лишен от всякъде от специфичния гръцки чар. Страшно съжалихме, че не сме останали повече време в приказната Канайма.
Изобщо не искахме да оставаме повече време в Каракас, затова си купихме билети за най-рания автобус от Пуерто ла Круз, с идеята да минем през Нелсън и  да ни смени малко пари за такси до летището. Изненадахме се когато автобуса просто не потегли в уречения час. Обяснението беше, че е повреден, има друг автобус, но неговия шофьор го нямаше и без него не може да потегли. Следващия автобус по разписание беше в 8 часа, но и той не тръгна. Този път без обяснение. Шофьорът така и не дойде и накрая решиха, че ще ремонтират първия атобус. Отне им половин час, но защо не го направиха по - рано, не стана ясно. И така три часа по - късно потеглихме. Пристигнахме доста късно в Каракас и плана да минем през Нелсън да ни смени парите пропадна. Все пак той обеща да дойде на място, но и на него му трябваше час, за да пристигне. В крайна сметка успяхме да си хванем самолета, въпреки изпълнения с "венецуелски" пречки ден. Тази случка онагледява по най-добрия начин цялото ни прекарване в тази държава. Абсурдното е, че тук най-спокойни и в безопастност се чувствахме, през няколкото дни прекарани в джунглата. Все пак не трябва да се спестява факта, че срещнахме и изключително добри и отзивчиви хора, без чиято помощ щеще да ни е още "по-забавно"...:)









събота, 10 март 2012 г.

Мексико - племена и нрави


И така, потеглихме рано сутринта от Флорес, Гватемала към Мексико. Пътят се очертаваше да бъде дълъг, трябваше да пресечем целия Белиз по дължина. Автобусът беше спретнат, а шофьорът изглеждаше нормален. Пътувахме с млад татко германец с четири годишната му дъщеря и двойка французи. Това дете беше уникално, не спря да яде през цялото време, а бащата очевидно се беше подготвил, за разлика от нас - имахме само 2 сникърса и шише вода. Бяха ни казали, че по план в Белиз се спира да се обядва, е да ама не...
Преминавайки през три държави, прави впечатление, че пътищата и постройките около тях са коренно различни. В типичния си стил, Гватемала се характеризираше с хаос във всяко едно направление. Всички постройки приличаха повече на колиби, направени с подръчни материали, отколкото на нормални къщи. Пътищата обаче бяха черешката на тортата, просто липсваха през 10-15км. Бяха изборни дни и  сигурно нарочно бяха оставени така, за да има новия "Месия" с какво да се изтъква. Бойко Борисов може да е спокоен, има и държави с по-отчайваща инфраструктура от нашата.  Не че се е притеснил, но все пак... :)


Белиз се открои с английския си колониален стил и нямаше как да е иначе, при положение че са независими едва от 30 години. Посрещайки ни на границата, с гордост ни съобщиха, че за малко сме се разминали с посещението на принц Хари, който пристига след няколко дни за първата си визита в Карибите, представлявайки Английската корона. В негова чест, строяха паметник, изобразявайки главата на принца, който плануваха да открият с неговото пристигане. Все още по паметника кипеше усилена дейност. Белиз със сигурност се очертаваше да е лесна спирка по пътя му, но не така стояха нещата с посещението му в Ямайка, от него ще се очаква да покаже доста добри дипломатични умения, за да запази зависимостта на страната към Короната. Новата министър-председателка, току що стъпила в пост, очевидно си беше поставила точно обратната цел, да премахне лика на Кралицата от техните банкноти.
Мексико ни посрещна с големи магистрали, широки пътища и доста добре организирана инфраструктура. С просто око се забелязваше и масивната гранична стена, издигната между страната и всички нейни съседи на юг. Оказа се, че това което смятат да направят много скоро Американците с южната си граница, вече работи безупречно при мексиканците. Иронията е, че местните се смятат правилно за жертви в ситуацията, но пропускат факта, че правят същото със съседите си. Това изобщо не ни учуди, при положение, че в момента явно е нормално да се издигат подобни стени, в така наречените развити страни и в Европа. По-лоши обаче са стените в главите на тези хора, отколкото физическите им превъплъщения.
След повече от 15 часа път, пристигнахме в Плая де Кармен. Доста време се чудехме къде да прекараме двата дни, които бяхме планували за плаж и почивка, дали в Канкун или в Плая де Кармен. Както се оказа по- късно, минавайки през Канкун, със сигурност бяхме направили правилния избор. Канкун представлява масивни сгради и тълпи туристи и то в много по - големи мащаби, отколкото можехме да си представим. 



Плая де Кармен е малък курорт, по местните стандарти, характеризиращ се с хубави плажове и бял пясък. Мястото не е успяло да се спаси от  презастрояване, на така наречената "първа линия" . Петзвездни хотели са долепени един до друг, но явно на хората им харесваше, защото всичко беше препълнено. Ние се спасихме в новооткрит хостел, от една англичанка, но сградата се намираше на 25 преки от плажа. За да не храним  бакшишите, решихме да се придвижваме с местния транспорт. Трябва да вметна, че по тези места градските автобуси нямат спирки, а спират при  вдигане на ръка от улицата.  Всеки път, когато ги ползвахме, влизахме през първата врата до шофьора и си плащахме чинно по 60 стотинки. Оказа се в последствие, че само ние плащахме като балъци, защото от втората врата  явно беше  на промоция. :)
Събрахме свежи сили и потеглихме отново. Автобусната система в Мексико е развита на изключително високо ниво. Има редовни  автобуси за всеки един град и различни автобуси за всеки джоб. Ние ползвахме всички възможни, но дори и най-евтиния беше на добро ниво. Забавното е, че те тръгват винаги по разписание, но никога не пристигат на време. Шофьорите никъде не бързат и спират през минимум 2 часа за хапване и пийване. Именно поради тази причина пристигнахме в Мерида с 2 часа закъснение. Поредния хостел, в който попаднахме, беше на централно място в града и с най-добри отзиви от гостите си. Реалността обаче беше малко по-различна. Ще започна с домакините, които ни посрещнаха - бяха дрогирани, замаяни и изглеждаха потресаващо. "Шефчето" смята петнадесет минути колко пари трябва да ни върне за екскурзията до Чичен Ица на следващия ден. Гостите не бяха по-добре - някакви образи хипарееха накацали по диваните през следващите два дни и си гледаха тъпо през цялото време. Явно в духа на това място, тоалетните бяха без врати, но за сметка на това с елегантни бели перденца. Декора беше предвиден само за мъжките тоалетни, иди ги разбери тези хора. :)
На 2 часа път от Мерида се намира и едно от новите седем  чудеса на света - Чичен Ица. Опасенията ни свързани с туристическия поток до там се оказаха напълно основателни. Тълпи хора от цял свят се бяха струпали на входа. Явно маркетинговата машина е чудесно смазана и работи на пълни обороти. Всичко е облагородено, лъскаво и изблизано. След като платиш два входа- един за правителството и един за местната община,  може вече да се блъскаш на спокойствие с останалите  в комплекса.  Това обаче по никакъв начин не означава, че не си заслужава вниманието, напротив. Това е бил един от най-големите и развити  градове на маите.  Интересното за този град  всъщност е, че когато той започва да набира сила и власт в годините между 900 и 1050 сл. Хр. и да се превръща в основна регионална столица в северните земи на маите, периода съвпада с падението на основните центрове на южната майска цивилизация. Столицата постепенно централизирала и доминирала, както политическия, така и социалния и икономическия живот в северната и централна част на полуостров Юкатан.
Има противоречиви теории за това дали Чичен Ица е управлявана чрез традиционния модел на майските кралства  -  от един владетел или е първият град-държава, който е въвел нова система на управление от специално създаден от членовете на елита съвет. Само може да гадаем кой е водил парада тогава  и по какъв начин.


Тъй  като, така нареченият елит, по това време е живял в града,  планът на града е добре структуриран и се открояват нужните за прогреса на един голям град постройки. На първо място е централният храм - Ел Кастило, който е и най известният от всички останали постройки. Представлява пирамида с по 91 стъпала от четирите и страни. Само от едната страна има украси и глави на змии в двата края на стълбите, затова тази страна на пирамидата се приема за фасадата. Едно от основните божества на маите, се е представяло чрез змия и очевидно тази храм е построен в негова чест. Освен това, именно от тази страна на пирамидата, два пъти в годината през пролетта и есента, когато слънчевите лъчи я огряват по специален начин, се образуват 7 огряни със светлина триъгълника. Това според местните е доказателство, че маите са били добри астролози и математици. Друго доказателство за тези им умения е сбора на всички стъпала - 364 и като се добави горната платформа, резултатът е 365 - точно колкото са дните в годината. Разкопките показват, че под този храм има изградена друга пирамида, която всъщност е от предишен период. Всеки път когато се е сменяла властта са се строяли нови постройки върху предишните - подход използван през годините за демонстриране на власт.
В близост до Ел Кастило се намира и Храмът на Войниците, с много голям брой колони около него. Вярва се, че когато по-бедното население, живеещо в околностите е идвало в града, във връзка с религиозни чествания, се е приютявало именно в този храм.
Интересна беше площадката, изрисувана с черепи, основната функция на която е била за сплашване на враговете. Костите на затворниците, на тези от жертвоприношенията, както и на заловените пленници са се оставяли за назидание. 


Най ни заинтригува, така нареченият "ball court" или игрището, където са играли  известната игра на маите. Това в Чичен Ица е най - голямото открито до момента. Много ни приличаше на игрището от филма Хари Потър, когато хвърчаха нагоре надолу с метлите, за да вкарат нещо като топка в два кръга. Около игрището имаше обособени ложи за елита, докато простолюдието е гледало кой от където може. Двата основни кръга не бяха в двата края на игрището, а напротив в средата. Разказаха ни, че идеята на традиционната игра е топката да се вкара в кръга с хълбок, с коляно или дори с лакът. В случая с това игрище, очевидно концепцията беше променена, поради факта, че кръговете бяха поставени доста на високо, а маите по - принцип са били  дребни като нация. Не е имало как да използват традициооните начини да вкарат топката, затова са играли с палка или с бухалка. Доказателство за това са и многобройните рисунки от двата края на игрището, където играчите са изобразени именно с един от двата инструмента. За разлика от Тикал, където се говори също за толкова известната игра, там няма открито игрище и липсва доказателство за това, че играта е свързана с човешките жертвоприношения. Докато бяхме там дори ни разказаха, че Колумб е завел двама играчи в Испания, тъй като много харесал играта и искал да я покаже на сънародниците си, но едва ли би ги завел наистина, ако играта завършваше с жертвоприношение. В Чичен Ица доказателствата бяха ясни, редом до играчите с палка, имаше изобразен и играч, заел поза за отсичане на главата, все още държейки палката в ръка и струите кръв, които хвърчат от всякъде. Не стана ясно обаче дали обезглавяват играч от губещия отбор или от победителя, както и критериите, с които избираха конкретния играч.  


Комплекса е разделен условно на три части- Северна, Централна и Южна част. Горе споменатите описания се отнасят към Северната група. В нея се намират най-големите и важни постройки в комплекса. Също така в него са живяли и елита на тогавашния град държава. В централната част се намираше тогавашната обсерватория, с която местните учени са изследвали звездите и небесните тела. До нея се намираха и местните църкви в различни архитектурни стилове. В тях са се почитали различните богове. Южната част все още е затворена за посетители, защото разкопките продължават и в момента. В тази част са живяли всички извън елита. Интересно е че устройството на сегашните мексикански градове е по същия начин - богатите са отделени на север, всички останали на юг. Някои неща не се променят с времето... :)


Краят на Чичен Ица е през 13 век, след гражданска война, предизвикана от недоволството на обикновените хора. Обединява ги Хунак Чел, предводител на всички възстанали срещу преяждането с власт и ресурси от разплутия елит. Нещо като съвременния Че Гевара, само че по-мургав.:) След тяхната победа има данни за обединение и спиране на братоубийствените войни и начало на нова ера при маите - Царството на Маипаните. Изграден е нов град и е преместена столицата от Чичен Ица. След два века се появяват испанците и слагат началото на съвременно Мексико.
В крайна сметка, ако сравним двата града на маите, които посетихме, Тикал ни грабна повече. Дали защото беше първото от двете места, които видяхме или защото беше по-загадъчно с джунглата наоколо, но определено остана в сърцата ни.
Следващата спирка в тура бяха местата, от които маите са се снабдявали с вода. Понеже щата Юкатан е плосък и без наличие на реки, единствената им опция за вода са били подземните реки и извори. Почвата е от варовикови скали. До града се намират два резервоара с вода, наречени от местните - Сеноте. Както може и да се очаква, са имали свещен статут поради жизненоважното им значение за оцеляването им. Използвали са ги за ритуали при суша, в резултат на което са се извършвали ритуални убийства. Намерени са на дъното множество скелети и всякакви благородни метали и други съкровища. Има много интересна легенда свързана отново с предводителя на революцията Хунак Чел - вярвало се е, че който оцелее след като скочи във водния басейн и успее след това да се изкачи до върха е предопределен да бъде новия Крал. Както се досещате, именно той  по някакъв начин е успял да се изкачи, но на нас нещо не ни се вярваше. :) По-вероятно е да са го издърпали негови последователи , отколкото да успее в тази бездна сам. Това би била непосилна задача дори и за Че Гевара. :) 


И ние се топнахме там, дори и скочихме от високата част, но вече е леснопроходимо за излизане. Местен феодал държи земята и е построил цял комплекс за заможни туристи. Срещу символична такса ти е позволено да влезеш и да се изкъпеш, ако искаш. Бизнеса вървеше чудесно, правеше пари от въздуха. Зачудихме се как е възможно държавата да позволи такова нещо, но ни отговориха, че човечецът бил вкарал големи инвестиции и сега си връщал парите. Все пак ни беше странно, защото мястото е толкова свещено, колкото и останалите постройки в старинния град. Но явно и тук важи нашият принцип - всички са равни, но някои повече...
На късен обяд се запознахме по-подробно с останалите членове на нашата група. Оказа се, че всички са мексиканци. Сприятелихме се лека-полека с единствените, които говориха  английски език. След като ни почерпиха по бира, решихме да им върнем жеста вечерта в някой местен бар. Мъжът беше пластичен хирург, докато жена му не работеше. Бяха представители на новата средна класа в Мексико. Поговорихме доста за ситуацията в страната, за стандарта на живот и проблемите с които се сблъскват. По-принцип мексиканците не обичат да говорят много-много с чужденци за проблемите с дрогата, но тези бяха изключение. Споделиха, че не е нормално да има в класацията на петдесетте най-опасни града в света, десет от Мексико. Всичките са разположени около американската граница и са бойно поле между основните играчи в бизнеса с дрога. Според тях, правителството води битка, но тя се подкопава от корупцията на високите нива. Интересно беше да узнаем, че мексиканците не употребяват тази дрога. Всичко отива в пулсиращите вени на Америка и Европа. Другия основен проблем тук е социалното разслоение в обществото. Наблюдава се поредния парадокс -  най-богатият човек в света е мексиканец, при 80%  бедност в страната. Завършихме с футболни истории, при което спомена от 94-та година още е пресен в тяхното съзнание. Знаеха поименно всичките ни звезди, най-вече "Стойков". :)
Следващата ни спирка беше Сан Кристобал, която беше отправна точка за каньона Сумидеро. Пътя до там, в крайна сметка, излезе шестнадесет часа с автобус, с четири часа закъснение. По план трябваше да пристигнем сутринта и оттам да се отправим на разходка, но всичко се провали. В комбинация с това имаше студен циклон над града, който беше сковал всичко от студ. Влажността беше 93% при седем градуса температура, усещаща се като минус десет. В началото съжалявахме, че пропуснахме да видим красивия каньон, но се оказа че при този дъжд и студ не е добра идея да се ходи до там.  Градчето, за сметка на това се оказа приятна изненада. Имаше същия архитектурен стил като Антигуа в Гватемала, но беше доста по-спретнато, подредено и уютно. Чудехме се как всички говореха и се превъзнасяха за Антигуа, а за Сан Кристобал се споменаваше само и единствено като отправна точка за каньона. В заключение е интересно да се знае, че Петър Стойчев е трябвало да участва  в ежегодния маратон за преплуване на Сумидеро, но маратона е отложен. Поради замърсяването на водите с промишлени отпадъци от околните големи градове, рибата е драстично намаляла и оттам е нарушен еко баланса. Резултатът от това е, че крокодилите са вече много гладни и не е здравословно за хората. :)


След като не успяхме с първия каньон, се насочихме към втория - Медния каньон. Той ни  беше привлякъл вниманието доста отдавна, преди изобщо да бяхме  планували идването си до Мексико. Това се дължеше на няколко поредни статии от Иво Иванов за едни от най-интересните хора на нашата планета - рарамурите, или "бягащите хора".
Но нека започнем с няколко думи за каньона. Обединява шест различни каньони, като общо е четири пъти по-голям и два пъти по-дълбок от така известния Гранд Каньон в Аризона. Това е едно от най - непрестъпните места за хората. Единствената опция за изследване е да хванеш влака от Чихуаха до Лос Мочис, или обратното, както направихме и ние. Водят го за едно от най-забележителните пътувания с влак. За цялото преживяване, включително пътя до там и обратно, ни трябваха общо три дни. Цялото пътуване с влака  от първа до последна спирка се осъществява за шестнадесет часа, но определено си заслужаваше всяка една минута. Дори не усетихме как мина това време, при всички спиращи дъха гледки наоколо.   



Идеята за построяването на железницата е от 1861 година, когато един прозорлив и предприемчив американец решава да свърже Пасифика с Атлантика. До този момент, не е имало железопътна връзка с Канзас  и пристанище на Тихия Океан в северната част на Мексико. Районът е един от най-богатите на ресурси  и хапката е била много апетитна, но и много трудна за осъществяване, поради релефа на местността. Необходими са били сто години за осъществяването на този грандиозен проект, цената за който са няколко фалита на частните компании работещи по него и накрая идва национализацията след Революцията в края на 1930г.  Официално линията е открита през 1961г., след значителни инвестиции от страна на местното правителство.


Освен да се наслаждаваме на красивата природа, целта на пътуването беше да се смесим и да се опитаме да се докоснем до местното население, и най-вече до рарамурите. Именно с тази цел си взехме билети за втора класа, при което бяхме единствените туристи в тези вагони.  От статиите знаехме, че  е почти невъзможно да видим рарамури във влака, но все пак надеждата оставаше. 
Индианското племе Тараумара живее на дъното на каньона от столетия, въпреки липсата на каквито и да е  условия за това. В момента никой не знае колко е точния им брой, но не надвишават 70 000 души. Подлагани са на постоянни преследвания през всичките години, поради пацифиската си природа. Никога не са воювали и нямат дори подобна дума в речника. Първо испанците са се опитали да ги направят роби в мините, заради което  се преместват навътре в каньона. Последните години ги подгонват нарко-картелите, защото почвата в каньона е идеална за отглеждането на подобни култури. Следва ново бягство съвсем на дъното на каньона. От това всички губят, защото е трудно да се изследва в детайли тяхната култура. Водят се за най-добрите атлети в света, не познават ракови заболявания, както и всички съвременни болести като диабет, съдечно-съдови заболявания и т.н. Казват, че средностатистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo 160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане.  Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън пределите на каньона.



В крайна сметка видяхме няколко представителя на племето, но това беше само за пет минути, докато чакахме на една от спирките на влака. Опитваха се да продадат ръчно изработени кошници на пътниците, носеха така характерните за тях сандали, с които преминават тези невъобразими разстояния. Логото на частната компания, която стопанисваше линията, представляваше именно тези легендарни сандали. Стори ни се странно, че преди около тридесет години държавата изостава железопътния транспорт, при което в момента оперират само четири линии и всяка от тях е дадена на концесия. От това следва невъобразим трафик и страшно мръсен въздух, в добавка с високи цени на автобусните линии.      



Последната ни спирка в тази страна беше столицата - Мексико Сити.  Мащабите на града стряскат от пръв поглед. В метрополията живеят  22  млн. души и е съответно петия по големина град  в света. От самолета не успяхме да обхванем града с поглед, ситуиран е върху плато между два вулкана. Бил е столица на атцтеките, преди да дойде Кортес и да срине всичко до основи. Когато пристигат испанците остават възхитени от това което виждат - истинско райско кътче. Тогавашният град е бил построен на остров в езеро, като са били прекарани канали във всички посоки, не случайно са го наричали Латинската Венеция. Всичките им храмове са били декорирани в злато и скъпоценни камъни. Кортес обаче прави немислимото - пресушава езерото, разрушава всяка една сграда и убива почти всички индианци. На тяхно място лека - полека изниква това, което представлява днес Мексико Сити. Резултатът изобщо не е добър - целият град потъва, като няма сграда с права линия. На сто години потъването е един метър. Замърсяването на въздуха е повсеместно, смогът е обхванал всичко. Водоснабдяването става от триста километра по тръби. Всяко домакинство е на воден "кредит", като не се знае кога ще колабира цялата система.
Разходката в центъра беше много забавна още от самото начало. На централния площад какво да видим - бяха опънали палатка местната комунистическа партия и гордо развяваха ликовете на "другарите" Сталин, Маркс и Ленин. Оказа се, че и тук бяха пробвали "червената утопия". Резултатът, както можеше да се очаква, беше неуспешен.  Социалистите идват на власт в края на 30-те, но за разлика от други, не се впускат в социалистически експерименти. Нарасналото търсене на нефт през Втората световна война им помага да имат значителен икономически растеж до края на 70-те, наречен Мексиканското чудо. Краят на левия уклон става през 1990г. и съвпада с края на СССР, като преди това фалират през 1982г.



На 1 час път от столицата се намират останките на град Теотихуакан. След като посетихме и тези руини, ни се изясни вече цялата картинка за племената обитаващи Централна Америка. Строежът на града започва през трети век, пр. Хр., като достига апогея си в периода 150 - 450г. сл. Хр. Известен е с едни от най - големите и древни пирамиди в света. Все още се спори за това, кои са били обитателите му и към кой етнос са принадлежали. Очевидно те са първите, които са започнали грандиозното строителство в тази част на земята. Те са определили божествата, които в последствие и ацтеки и маи почитат, но обикновенно под различни имена. Както обитателите на  Теотихуакан, така и ацтеки и маи се прекланят пред бога змия и освен змията почитат още орела и ягуара. 
Жителите на града са били на много високо социално и икономическо равнище за периода, в който са живели. Целият град е осеян с канали, като освен това има предвидени пространства за събиране на дъждовната вода. Но като всички племена по това време и те са имали своите странни вярвания, изразяващи се в убиване на животно или пленник от врага, всяка вечер при залез слънце. Страхували са се, че ако не направят жертвоприношението, на другия ден слънцето няма да се покаже. Освен храма на змията, който е целият осеян с драконови глави и опасан със змии, имат още храм на слънцето и на луната, а пътят, който ги свързва, не случайно се нарича "Пътят на Смъртта". По него са водили хората, предвидени за жертвоприношението. Вярва се, че когато Теотихуакан започва да замира през 6 - 7 век сл. Хр., причината е, че замира и търговията с околните области, а градът е вече много голям и няма с какво да се изхранват хората. Стандартно за това време, започва преместване на населението към по-добри места, в търсене на по-добър живот, както и смесването им с други племена. Вярва се че, част от хората са се смесили с ацтеките и са участвали в изграждането на тяхната столица Теночитлан, тъй като са мислили, че мястото е по-свещено от Теотихуакан. Изобщо всички племена малко или много са се умешели и се явяват наследници на предходните. От там идва и еднаквия стил на строене на храмове, с цел почитане на божества и показване на власт и сила от новите владетели. Ежедневните жертвоприношения продължават до самият край на империята на ацтеките, с тяхното покръстване. 



 Следва Венецуела...
    

  



.