петък, 2 ноември 2012 г.

Хонг Конг и Виетнам - Aзиатските дракони

   Нямахме търпение да се приземим в Хонг Конг. Първо, поради факта, че там вече ни чакаха много добри приятели - първите, които щяхме да прегърнем от месеци наред. И второ, очаквахме да прилича на Сингапур, а той толкова ни беше грабнал преди 3 години.

    Е приличаше, но и се различаваше в много насоки. Хонг Конг също е бивша английска колония. Разположен е на над 1000 квадратни километра площ, като се състои от остров Хонг Конг, полуостров Коулун, и няколко по-малки острова. Хонг Конг е един от най-гъсто населените райони в света с повече от 7 милиона души, буквално опаковани на тази площ. На полуострова, където и ние се бяхме насочили, живеят около два милиона души, на площ по-малка от 47 квадратни километра. Това обясняваше и трудностите ни при намиране на импровизирания ни хотел. Попаднахме в област само с небостъргачи. Всъщност, най - нормалното за Хонг Конг, имайки в предвид факта, че той има най-много небостъргачи в света и почти два пъти повече, от намиращия се на второ място в класацията Ню Йорк. Хонг Конг е в пъти  по претъпкан, разхвърлян и не толкова китен и чаровен като Сингапур. Луд трафик, светлини, купища народ и лабиринти от безистени  под големите сгради. Дори и след напътствията, получени от Иво, пак се повъртяхме доста, докато разберем кой точно е нашия безистен. Веднага привлякохме и компания. За няколко минути и вече бяхме събрали предложения за хашиш, маркови часовници, чанти или парфюми - никак не бездействат местните труженици. Намирането на безистена не беше достатъчно. От там в дългите и мрачни коридори, заети със сергии за каквото можеш да си представиш, че и повече, имаше няколко буквени асансьори - всъщност цялата английска азбука беше изредена и пред всеки от тях огромни опашки. В крайна сметка стигнахме до нашия етаж, до който се стигаше само с един от многото асансьори. Жената на рецепцията вече ни очакваше, както и Иво и Младен. Нямахме търпение да излезем на по бира, за да си поговорим на дълго и широко. Те бяха тук от 2-3 дни, ориентирали се в обстановката и посетили доста от характерните забележителности, за които на нас нямаше да ни стигне времето. Забавлявахме се дружно на миниатюрните ни стаи. От вратата директно се озоваваш на леглото, а багажа освен на главата си, другаде няма къде да го оставиш. Стаите, разбира се нямаха и прозорци, но трябваше поне да се радваме на сравнително големите ни бани. Спокойно се завърташ в тях. :) Все пак, тук бяха и най - високите цени на недвижими имоти в света. Варираха от по няколко милиона долара, само заради панорамната гледка, която предоставяха към пристанището Виктория.




    И цялата нощ, нямаше да ни стигне да се наприказваме, а за следващите дни ни чакаше стегната програма. Първата ни задача, беше да намерим магазина за техника, който Иван така детайлно беше проучил, за да си купим нов фотоапарат. Оказа се доста близо до нас. От там се отправихме към острова. Имаше страхотно развит фериботен градски транспорт, а билетите бяха буквално наши стотинки. На фона на високия стандарт тук си беше цяло чудо. Да не говорим, че беше и най-добрия начин да се насладиш на гледката, която се предоставяше от водата, както към полуострова, така и към острова - особено нощно време. Бяхме тръгнали към така известния връх Виктория и дори и лошото време не можеше да ни уплаши. Въжената железница, която представлява част от атракцията беше затворена, затова хванахме автобуса. Беше от ясно, по-ясно, че съвсем скоро ще завали, но това не ни попречи да тръгнем по пътеката, за обиколка на върха, за да се насладим на предлагащите ни се градски и пристанищни гледки. И дъждът не закъсня - изсипваше се като из ведро. По нас отвсякъде се стичаше вода, а пътеката така и не свършваше. Накрая се добрахме до едно от покритите кафета, с идеята да се изсушим и стоплим. Дори и на самия връх имаше два големи търговски центъра, но температурите вътре бяха не човешки студени, особено за мокри хора. Поне след като дъждът се размина, успяхме да видим гледките, които преди това ни се губиха, поради мрачното и облачно време. . На връщане се върнахме с атрактивната въжена железница,  наклонена под 45 градусов ъгъл, от която се разкриваха страхотни гледки.



 
    Побързахме да се върнем обратно на полуострова, за да се преоблечем. Температурите не бяха толкова приятни, за да се разхождаш с капеща от теб вода. Метро станцията беше огромна с по минимум 10-15 изхода, разделени не само на буквени сектори, но и на цветови. Едно нещо, което е абсолютно уникално за железопътната система на Хонг Конг е, че той е свързан с две международни граници с континенталната част на Китай.  Изумиха ни огромните опашки по един в линия, както и стрелките, обозначаващи местата за качване и слизане.
    Пререждането на каквато и да било опашка тук е табу. Повече от вероятно е да доведе до отказване извършването на услуга, ако бъде направено. Често се дивяхме на огромните опашки пред заведенията, но най - вече на опашките пред скъпите и лъскави бутици. Простираха се по протежение на тротоара на целия магазин. Както и навсякъде другаде тук, често полицай разпределяше хората по реда им на влизане. А не се виждаше да има разпродажба или поне частично намаление. :) Тук определено консуматорството и култа към скъпите и известни марки процъфтяваше. Apple се бяха сдобили с цял комплекс с размер подобен на нашите молове - целия в стъклени витрини. Гледката на блъскащия се вътре народ направо изумяваше.
Тротоарите бяха разделени с линия за пушачи и не пушачи. Общоприето е да не се нарушават така определените граници. Друг не писан закон тук, е искането на разрешение за пушене пред непушач, за да не остане човека с впечатление, че се опитваш сериозно да увредиш  неговото здраве. Ред и дисциплина определено имаше, а и как не при тези размери и популация.  
Ясно се открояваха и правеха впечатление бамбуковите скелета, издигнати редом до лъскавите небостъргачи. На места дори нямаше платформи и се чудехме, как ли изобщо успяват да се задържат на тях местните работници.
    Въпреки, че официално се води част от Китай, Хонг Конг, както и Макао оперират, като малки държави със своя собствена валута, закони, полиция и дори граничен контрол.
Хонг Конг в буквален превод означава ароматно пристанище. Представлява интересна смесица между китайско и бившо английско влияние. Хонг Конг играе ролята на важен център в Източна Азия с глобални връзки с много градове в света. Той е уникална дестинация, която е погълнала хора от толкова разнообразни културни влияния, че гордо се обявява за световен град на Азия.
    През януари, 1841г. в резултат на разгрома на династия Цин на Китай в Първата опиумна война, остров Хонг Конг става британска колония. След поражението на Китай по време на Втората опиумна война, полуостров Коулун е отстъпена на Великобритания през 1860 година. През 1898 г. новите територии са отдадени под наем на Великобритания за 99 години.
Когато избухва Втората световна война, Уинстън Чърчил заявява, че Хонг Конг е "непревземаема крепост". Резултатът само 2 седмици по-късно е, че Хонг Конг е предаден на японците на 25 декември 1941 г. След края на войната, въпреки американските обещания, че Хонконг ще бъдат върнат на Китай, британците успяват да си възстановят контрола. Следвоенното възстановяване на Хонг Конг е удивително бързо и в рамките на 2-3 месеца, всички икономически ограничения са премахнати и Хонг Конг отново става свободен пазар.
След като комунистите поемат контрола на континенталната част на Китай през 1949 г., много китайци, особено бизнес ориентираните, избягват в Хонг Конг поради преследване от комунистическото правителство. През 1990 г. БВП на глава от населението в Хонг Конг, надминава този на Великобритания, като за първи път БВП  на колония надминава този на своите колониални господари. Хонг Конг е четвъртия по големина в света финансов център след Лондон, Ню Йорк и Токио.
    През 1984 г. китайското и британско правителства подписват Съвместна декларация по въпроса на Хонг Конг, връщайки го обратно на Китай на 1 юли 1997. Под мотото "една държава, две системи", Хонг Конг остава една капиталистическа икономика, без различните ограничения, които се прилагат в континенталната част на Китай - като цензура на новините и чуждестранен валутен контрол.
     Стана ясно, че местните са много обидчиви на темата относно пропагандата, на която са подложени съгражданите им, които живеят в континенталната част на Китай.
В Хонг Конг, свобода на словото и пресата са защитени със закон.  Тук хората са свободни да критикуват правителството. Уеб сайтовете не са блокирани.  В местните книжарници са на разположение колекция от книги за комунистическия режим и много чувствителни политически въпроси.
    Като цяло около Хонг Конг има много интересни факти. Най - много ни впечатлиха следните:
  • Много от сградите са построени без 14-ти и 24-ти етаж, които означават "Трябва да умреш" или "Умирай лесно".
  • Често се случва, персоналът да ти подава сметката или връща рестото с двете  ръце едновременно. Счита се за уважителен жест. Зависи изцяло от теб дали да върнеш обратния жест.
  • Хонг Конг може да се похвали с повече автомобили "Ролс Ройс" на човек, отколкото всеки друг град в света.
  • Хонг Конг има най-висок среден коефициент на интелигентност в света - 107.
    След като се наситихме с толкова много информация, решихме да посветим вечерта си на лазерното шоу на пристанището.  Може да се гледа едновременно, както от острова, така и от полуострова на специални платформи озвучени с местна музика, като всяка сграда е осветена в различни форми и цветове. Беше невероятно красиво и определено едно от нещата, създадени от хората, които се помнят за дълго, ако не и за винаги. В последствие разбрахме , че шоуто може да се гледа и от специални корабчета, които също бяха озвучени .Същевременно с насладата си задаваш и въпроса за безумните ресурси, които се хабят всяка нощ, и с които спокойно може да се освети за доста по-дълго време държава като България, а какво да говорим за някоя африканска държава например. Друго безумие са огромните търговски центрове, които се намират буквално на всяка крачка и които поддържат температура не по-висока от 18 градуса - толкова студено, че буквално мръзнеш като влезеш и дори без да се задържаш, а само преминаваш на съседната улица по най-бързия и лесен възможен начин. Абсурдното беше, че на входа на някои магазини имаше климатици буквално духащи към  улицата.:) Факта, че ние ходехме навсякъде с якета (при 30 градусова температура навън), е достатъчно показателен, макар че за местните това явно не беше проблем или просто бяха свикнали.




 
    На следващия ден, се отправихме към един от многото малки острови наоколо. Търсихме така известните розови делфини. Тук е единственото място, където могат да се видят, освен в делтата на река Ориноко във Венецуела. Не случайно, емблема на обединението на Хонг Конг с Китай е именно този странен делфин. Изненадахме се, но някои от местните, не бяха и чували за тях, а какво остава да ни насочат къде точно да ги търсим.  Острова, на който пристигнахме, нямаше нищо общо с Хонг Конг. Тук се беше запазил именно този китайски уют и чар, който или отдавна се е загубил или просто никога не го е имало в Хонг Конг. Малко село с тесни улички и сергии от двете им страни с типичните пластмасови ниски маси и столове за хранене, изнесени на самата улица, но далеч от нашите представи за това как би трябвало да изглежда един ресторант. Всичко е широко отворено и виждаш какво се случва в импровизираната кухня. Млада жена готви, привързала бебето за гърба си, а то просто си кротува. Особен колорит, на фона на морето, китайските храмове и пушека от ароматни пръчици наоколо. Никой не говореше английски, а и делфини така и не намерихме. В крайна сметка, поне се разбрахме, че ако искаме да ни сервират риба в местния ресторант, то трябва да си я купим от пазара и да им я занесем. Пазара представляваше една баба поседнала на плувнал в кръв цимент, заобиколена с аквариуми, пълни с най-разнообразна риба. Посочихме и коя искаме, а тя с една голяма усмивка я извади, метна я на цимента и на бързо се справи с нея с помощта на нещо като сатър. Връчи ни я със същата тази усмивка и се зае със следващата поръчка. Хапнахме вкусно, почерпиха ни и с китайски чай и така наречените ''fishballs'',  след което тръгнахме да изследваме следващия остров.





     На Лантау се наложи  да хванем автобус през планината, като пътя ни мина покрай местния затвор, който отдалече приличаше по скоро на някакъв 4-5 звезден хотел с модерни футболни игрища. Пристигнахме в туристическата зона на Лантау, която представляваше туристическа улица, малко наподобяваща нашия Етър, с различни сергии и занаяти. В далечината на един хълм се виждаше Големият Буда, а отгоре минаваше кабинков лифт. Минахме през площада със статуи на китайски войни и от там изкачихме стъпалата до Будата. В момента, в който слизахме надолу новия ни апарат започна да отказва да работи.  Новината изобщо не беше добра, при условие, че си тръгвахме рано на другия ден, а часът беше след 5 следобеда. Можехме само да се надяваме магазина все още да работи докато стигнем до него. Качихме се на лифта. И без това бяхме решили да се насладим на гледките, които предоставя, но сега изглеждаше и най-бързия начин за връщане на обратно. Летището на Хонг Конг е отделено на самостоятелен изкуствен  остров и докато пътувахме с лифта имахме възможността да видим буквално наредените на опашка самолети, които се изчакваха, за да излетят от една и съща писта. В далечината се виждаше моста Tsing Ma, който е най-дългия в света пътен и железопътен окачен мост, както и една от забележителностите на Хонг Конг. А отдолу местните събираха нещо от дъното на  морето и го пресяваха със сита. Така и не разбрахме, какво беше толкова атрактивно, че се бяха събрали стотици хора. Извадихме късмет, магазина все още работеше и дори човека, от който бяхме взели апарата беше там. Сделка обикновено се прави само с един човек и местните държат да я завършиш, с който си я започнал. Човекът се извини и смени апарата, а ние си отдъхнахме спокойни. Прекарахме вечерта отново кръстосвайки осветените улици и наслаждавайки се на поредното светлинно шоу. Шляейки се попаднахме уж на индийски ресторант, който се оказа в някаква забутана стая на поредния небостъргач. Изглеждаше повече на публичен дом, отколкото на ресторант, но поне готвеха вкусно. Така или иначе имаше две маси в цялото помещение, но за сметка на това компенсираше с огромни огледала и колоритен персонал. :)




    Човек лесно би се заблудил от всичко лъскаво в Хонг Конг, но ако види снимки на някои квартали преди 20 години, би останал шокиран и объркан. В момента на това място има изграден лъскав парк, и само една арт инсталация напомня как е изглеждало само преди 20 години... 





     За мен си остана голяма загадка, как така Китай не са осъзнавали значението на Хонг Конг, въпреки че го губят след поражение в Опиумните войни. Те са смятали, че правят незначителна отстъпка пред „варварите“, с което да им замажат очите. И  от другата страна е имало легендарни изказвания  като "гол остров, върху който едва ли има и една къща", но в последствие всеки разбира значението на това място. Все пак Китай си го върнаха, но това ще им стои като обеца на ухото за в бъдеще..
    
     В ранната сутрин отлетяхме към Ханой.
    Още в България имахме интересна случка във връзка с ваденето на визите ни за Виетнам. Първо се обаждахме в консулството им в България, където един господин на много развален българо - английски ни обясни, че не може да си изкараме виза, без да ни дава много подробности или поне ние не го разбрахме. След няколко дни пробвахме пак да звъним и то извън работно време. По някаква случайност ни вдигна една жена. Обясни ни, че преди няколко месеца са сменили процедурата и в момента няма начин да се изкара виза от България. Най - лесно изкарват виза туристическите агенции - но ние няма да се възползваме от такава. Тя помисли малко и накрая се сети, че може да се свържем с една виетнамка, която е учила в България и сега работи в туристическа агенция в родината си. Идеята беше тя да ни изпрати покани, с които да влезем в страната. Продиктува ни мейла й, със сложно обяснение на всяка буква, който беше километричен и просто по случайност го уцелихме. Изпратихме запитване на английски с обяснения на цялата ситуация и получихме отговор на чист български език. Момичето обясняваше процедурата, трябваше да и изпратим сканирани паспорти и да се срещнем с братовчед й г-н "Едикой си", подвизаващ се на Илиенци в София, за да му заплатим услугата. Доста се забавлявахме с цялата ситуация, но си получихме поканите с потвърждение, че на влизане в страната ще получим виза.
    Пристигахме по живо и здраво и ни беше интересно дали наистина системата ще проработи.
    Наредихме се на опашката за визи и още тук се сблъскахме с отношението на виетнамците, за което бяхме чели по - рано. Изключително не дружелюбни, без желание да говорят на английски език. Гледаха лошо и само ни посочваха в каква посока да се движим. На опашката за имиграционни, отново ни препращаха от едно гише към друго, само с поглед и злобно измрънкване. На едното гише жената просто си гледаше телефона и само махна пренебрежително с ръка, за да ни отпрати. Навън ни посрещнаха местните викачи на такси и ни нападнаха буквално като скакалци.
    Беше стандартна азиатска ситуация с викач, настаняващ, шофьор и сложна комуникация между тях. Накрая, след умопомрачителната лудница, на която присъствахме при така нареченото улично движение, се пробваха да ни оставят в друг хотел и дори се опитаха да ни изнудят за още пари с оправданието, че викача  нещо се е объркал. Поне в истинския ни хотел, ни посрещнаха доста любезно, да не говорим, че си беше направо лъскав за мизерната сума, особено в сравнение с този в Хонг Конг. Направихме програмата за следващите дни и вечерта излезнахме да се разходим в квартала и да вечеряме, въпреки проливния дъжд, който се изливаше. От хотела ни изпратиха с по няколко чадъра или направо дъждобрани и потеглихме. Доста трудно ни беше да пресечем няколко улици, предвид движението и хилядите скутери, които минаваха на няма и педя разстояние от нас. В Ханой живеят 7млн жители, като същия е и броя на скутерите. Очевидно, най-удобен и изгоден начин за предвижване. Ситуацията ни напомняше за престоя ни в Джакарта преди години, където персонала от паркинга на хотела вдигаше светеща пръчка, за да спре движението, само за да успеем да пресечем. Без неговата намеса, пресичането си беше чисто самоубийство. 
     В резултат на разрастващата се градска индустриализация и миграцията на населението,  околната среда в Ханой, а най-вероятно и в останалите големи градове е силно влошена. Градът вечно изглеждаше като захлупен с гъста мараня и мръсотия.

     Избрахме си на пръв поглед приличен ресторант, но впоследствие стана ясно, че за Виетнам, това си е относително понятие. Сервитьорите ни сервираха с дълги черни нокти, но явно това си беше в реда на нещата за местните мъже. За допълнение в тоалетната се разхождаше огромна хлебарка с размерите на хамстер. Наложи се да ни обясняват как точно се яде едното от ястията, което ни сервираха. Хватката беше в смесването на нудълите с чорбата, заедно с рибата и зеленчуците. Явно, опитите ни да го ядем по отделно предизвикваше смях в персонала.
    Въпреки недостатъците му, на фона на ресторанта разположен на тротоара от среща с ниските пластмасови маси и столчета, заобиколен с легени, пълни с храна или такива за миене на съдовете, направо бяхме късметлии с попадението. Не случайно, повторихме избора си.
    Основната цел на посещението ни във Виетнам, беше залива Халонг.
Името Халонг произхожда от китайско-виетнамски и означава "низходящ дракон".
Според местна легенда, след като виетнамците започнали да се развиват, били нападнати от китайски нашественици. За да помогнат в защитата на страната си, боговете изпратили семейство дракони за закрилници. Драконите започнали да плюят бижута и нефрит, които се превърнали в острови и надупчили залива, за да формират огромна стена срещу нашествениците. В резултат на внезапно появилите се в морето скални планини, корабите нашественици започнали да се разбиват в тях, или едни в други. След спечелването на битката, драконите останали да живеят на Земята, именно в този залив.

    В тази легенда се корени и причината, дракона да е толкова важен за виетнамците. От там идва и важността на сина в семейството, оприличен на сина дракон. Задължение на сина е да се грижи за семейния олтар. Затова всяко семейство продължава да прави деца, докато има син. Общото население на Виетнам в момента е  87 млн. жители, като им е разрешено да имат само по 2 деца. За всяко следващо се заплаща по 5000 американски долара, което за техните стандарти си е доста крупна сума.

    Заливът се състои от над 3000 варовикови монолитни острови, гарнирани с гъста характерна за джунгла растителност, издигайки се зрелищно от Китайско море. Някои от островите са кухи, с огромни пещери. В залива има само два големи острова, които имат постоянни жители, както и туристически съоръжения, включително хотели и плажове





     Друга характерна черта за залива е изобилието от езера във вътрешността на варовиковите острови. В един от тях, например, има цели шест затворени езера.
Виетнам се превръща в основна туристическа дестинация, през 90-те години на миналия век, след като за доста дълъг период от време, икономиката на страната е била затворена за външния свят.
    През 1994г. залива Халонг е включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско.
За да стигнем до залива, трябваше да пътуваме доста време по най-разнообразни пътища. Някои претендираха за магистрали, а други бяха надупчени най-вероятно още от войната.
Трафика беше меко казано натоварен. Изумявахме се от лудницата, неспирните бибиткания и непрестанните изпреварвания. Чудихме се, как ли изобщо не видяхме нито една катастрофа при тези условия. Мотористите изобщо не ги признаваха за участници в движението, а те от своя страна, очевидно изобщо не се притесняваха. Криволичеха наоколо зигзагообразно, натоварени по 5 човека на един мотор или носейки какво ли не и най- вече каквото изобщо главата не може да ти роди, че може да се пренася на мотор. От бидони и десетки навързани големи бутилки вода, до врати, прозорци, климатици, клетки с по 5-6 прасета, птици, яйца и тем подобни. Най-нормална гледка беше семейството с цялата си челяд да се качи на мотора. Понеже пак валеше се наслаждавахме и на допълнителни гледки - караха мотора с увити в найлони крака или имаха специално покривало за човека и целия мотор, като само фара отпред имаше специална дупка.

    Официален национален език на Виетнам е виетнамски, който се говори от по-голямата част от населението. В началото на своята история, виетнамците използвали китайски йероглифи. През 13-ти век, те разработват свой собствен набор от знаци. Романизираната виетнамска азбука е разработена през 17-ти век от католически мисионери. Грамотността сред виетнамските маси добива популярност по време на френския колониален период. За Изумителната пещера, която предстоеше да посетим същия ден, ни разказаха, че е открита още през 1901г. от двама французи, но явно минава доста време преди правителството да реши да развива туризъм.
    Стана ясно, че тук кола притежават само най-богатите хора, тъй като данъците са много високи. За сметка на това малкото коли, които видяхме бяха супер скъпи и лъскави и все модели, които не бяхме виждали на живо. Определено се открояваха на фона на потресаващата мизерия наоколо.
    По пътя спирахме в голям комплекс, където се продаваха сувенири, изработени от хора с недъзи. Всички бяха ветерани от войната с Америка. Предлагаха картини, дрехи, гоблени, и картички, но най-вече ни впечатлиха 2 огромни буркана с препарирани кобри и поставен скорпион в устата на едната.
    След дълго лъкатушене пристигнахме на пристанището, отправна точка за залива. Тълпата беше голяма, както от местни, така и от туристи. Явно и останалите не се притесняваха от  дъждовния сезон, също като нас. Всички туристи се обслужваха от 300 корабчета, което си беше доста мащабна цифра. Не случайно, при маневрите с корабите, често се засичаха един друг и направо се блъскаха. Интересно докога ли корабите щяха да издържат на подобна експлоатация?! Местните не се притесняваха от сблъсъците, а напротив явно доста ги забавляваха. Пристигнахме в пещерата, като минахме през острови с най-различни форми - от слон, до биещ се петел и целуващи се скали. Изкачихме доста стъпала, за да стигнем до входа й. Повечето сталактити вътре бяха осветени в различни светлини. Различаваха се ясно - мъжки член, разположен като на пиедестал, както и щастливия Буда, човешко лице, тигър и костенурка. Гледката от високо, разбира се беше вълшебна. В далечината се виждаше разположеното на плаваща платформа рибарско село, но разстоянието ни спестяваше мизерията наоколо. 








    След като спряхме до него впоследствие и го обиколихме с каяци, успяхме да го разгледаме в детайли. Бараките бяха залепени една до друга, повечето имаха и тераси, заедно с плетени мебели по тях. Присъстваше и декорация от саксии на фона на проснатото наоколо пране. Повечето от рибарите лежаха по хамаци на терасите в компанията на кучета и котки. Изглежда няколко къщи ползваха една тоалетна, която разбира се, се източваше директно във водата. Наоколо плуваха всякакви останки и боклуци, включително купища торбички. Водата изобще не ни блазнеше за плуване в този й вид.  Някои от къщите, определено бяха по спретнати, а една дори се кичеше и със сателитна чиния. По терасите имаше големи бидони, най-вероятно за събиране на дъждовна вода. Интересно, защо правителството поддържаше такава политика спрямо световното си наследство? Залива носеше доста приходи, които очевидно ще намаляват, в резултат на това му състояние. Според гайда ни, замърсяването е начин на живот на рибарите и няма как да ги накарат да променят мисленето си. Няма къде другаде да живеят, а правителството очевидно не намира за нужно да ги премести. Имаха дори и магазин, така че можеха да живеят и без достъп до сушата. Само, където децата очевидно нямаха къде да ходят на училище и това автоматично им отнемаше шанса да живеят живот, по-различен от този на родителите им. 
    Следобеда спряхме на остров с нещо като кула на върха. Стълбите бяха мокри и хлъзгави, но катеренето си заслужаваше. Цвета на водата в залива по-принцип е смарагдов и цялата гледка с покритите сякаш с кадифе островчета, напомняше на националния парк в Тайланд. Заедно с така характерния външен вид на виетнамските корабчета, гледката представляваше истинско вълшебство, буквално излезнало като от приказка.
    Вечерта на кораба прекарахме в лов на калмари. От цялата група само Иво успя да хване един. Програмата се допълваше от кареоке на виетнамски - част от туристите бяха местни. :)
Отбихме се във ферма за перли на сутринта, разположена също на плаваща платформа. Показаха ни, как с щипка отварят мидите и поставят нещо вътре, което за в бъдеще да се развие в перла. Само при 30 % от мидите, то ще се развие, а при останалите ще умре. От тези 30%, само 10% ще бъдат качествени перли.
    Докато обикаляхме така из залива се чудихме на бетоновите лодки наоколо, дали изобщо успяват да ги подкарат или ги ползват само като кей? Други малки лодки ни приближаваха с идеята да ни продадат напитки или снаксове.  Усещането да си милионер, дори за кратко беше доста приятно - обмения курс на виетнамската валута спрямо долар се равняваше на 200000, така че не ни трябваха много долари за да попълним милиона. ;)
    В целия залив имаше 4 подобни плаващи села. В някой от тях по къщите имаше табелки с адрес и номер, може би получаваха кореспонденция. Както и да изглеждаха селата, характеризираха се със същата мизерия и плаващи отпадъци. Водата направо бълбукаше от боклуци и всякакви гадости. Очевидно правителството смята, че селата са особен тип колорит и по-скоро представляват интерес за туристите, отколкото разочарование. 





    Храната на кораба беше типично местна кухня - обикновено започвахме със странна желирана супа и след това с най-разнообразни морски деликатеси - от бутчета приготвени от кайма от калмари върху лимонена трева, до скариди, раци и всякакви риби.
    Прехвърлиха ни на по-малка лодка с друг екипаж, с която стигнахме до острова на маймуните. Имаше много симпатично плажче, но така и никой от групата не пожела да поплува. Колкото и да ни убеждаваха местните, че тук е по-чисто, на нас не ни изглеждаше така. За сметка на това събрахме доста малки миди, които ни приготвиха на вкусна супа по-късно.
    Новият ни гид нямаше нищо общо със стария, доста неприятен, с явно пренебрежение към нас. Стигнахме до най-големия остров Кат Ба и от пристанището тръгнахме с колелета към едно село във вътрешността. Спирахме по пътя и разбира се никой от местните не ни изчака. Съвсем скоро се озовахме в ситуация, че не знаем на къде да поемем. Полутахме се около оризовите полета, където местните не гледаха на нас дружелюбно, но в крайна сметка успяхме да намерим групата. Оставихме колелетата и тръгнахме на разходка към една пещера горе на хълма. Отново гида си духна напред, все едно беше сам, а не е като да сме се влачили нещо. :) Пътеката в джунглата беше тясна и хлъзгава и минаваше през 4 потока. На места нагазвахме във водата, а другаде минавахме по напречни дървета, заобиколени от паяци и рачета. Пещерата е използвана за болница и бомбо убежище по време на войната с Америка. Целия остров Кат Ба е бил бомбандиран по това време. Вътре беше пълно с прилепи и преминаването през нея не беше никак приятно. Поехме към друго пристанище на острова, където трябваше да нощуваме. Излезнахме да се поразходим в града и ни направиха впечатление светещите в морето ресторанти със същите цветни неонови светлини, като в Хонг Конг. Зачудихме се как ли се стига до тях, когато под имената им съзряхме телефонни номера. Дали трябваше да им се обадиш, за да дойдат да те вземат от брега и после да те върнат по същия начин? На площада имаше страхотна блъсканица и трафик, само че този път детски. Явно добро начало за местните да се учат да шофират и да стават добри шофьори. И тук преобладаваха моторите, както в реалния живот, само бибитките им липсваха. Беше ни трудно да намерим кошче за боклук наоколо, явно не ги ползват често. На една сергия видяхме отново от огромните буркани пълни със змии, морски кончета, звезди и тем подобни с добавка някаква течност. Имаше и кранчета пригодени към бурканите, очевидно някакъв вид питие, на което местните се наслаждаваха. В аквариумите на ресторантите по крайбрежната улица, плуваха всякакви риби и змиорки, но най-странни ни се сториха едни раци, които наподобяват конска подкова. Бяха с огромни размери. Интересно как ли се ядяха точно?
    Сутринта започна отново със смяна на лодките. По пътя спирахме, за да прехвърлим местни на друга лодка, очевидно ни ползваха като вид градски транспорт. Изненадахме се, когато минахме през един плаж, който беше може би единствения изчистен и добре изглеждащ в целия парк.
    По пътя на обратно към Ханой се наслаждавахме на поредните колоритни гледки - продажбата на хляб насред магистралата, ресторантите в малките градчета с изпечени кучета на грил и поредните екстравагантни мотористи, натоварени с безумен багаж. Да не говорим за бамбуковата дървесина, която ясно че се използва за всичко тук, но не очаквахме, че служи и за тръбопровод. Дори видяхме две катастрофи, наистина щеше да е странно при тези обстоятелства да няма катастрофа. В Ханой, гледката не беше по различна - масово проснати дрехи навсякъде, включително и на закачалки по електрическите стълбове. След като хвърлихме багажа в хотела, излезнахме да се поразходим навън. В местните улични ресторанти, очевидно много хора бяха заети в чистенето на аспержи и спанак. Задръстваха пътя по тротоарите с огромни легени, пълни със зелените растения.
    Този път ние бяхме в ролята на мотоциклетистите по магистралата. На местата, където изобщо имаше светофари, не можеше да се разчита на тях. Местните си минаваха с бясна скорост дори и на червено. Интересна гледка бяха кръстовищата, на които се разминаваха десетки превозни средства буквално на сантиметри един от друг, а клаксоните бяха основен вид комуникация между тях. Освен с интересните си гледки, Ханой не може да те очарова с нещо специално. В заведението ни отказаха поръчките на няколко пъти, понеже нямали нужните продукти. Накрая май имаха само спагети, но поне не останахме гладни.
    За следващия ден бяхме планували разходка с лодка по реката Бой. Отново няколко часово пътуване, за да стигнем до отправната точка. Вече не бяхме залепени така по прозорците на автобуса, защото си мислехме, че повече няма какво толкова да ни изненада, но определено грешахме. Безумни ситуации колкото искаш, но определено ни грабна тази, в която две жени се возят нормално на мотор, но тази отзад подава ръце на други две момичета, за да ги дърпа с колелата им. Или огромен хладилник завързан за мотора, а шофьора някак си успява да криволичи между лудия трафик. Да не говорим за картинката, при която задно стоящия на мотора дърпа цяло ремарке, което обикновено се прикача на кола. Определено, не може да им се отрече изобретателността и оригиналността.
    По тротоарите имаше разположени цели фризьорски салони, а в страни от тях няколко човека се чистиха взаимно от въшки. Интересно дали е вид бизнес или просто помагаха на приятел? Доста от мотористите все още носеха маски по лицата, явно традиция останала след бума на птичия грип в Азия. Дивяхме се и на безумното строителство на новите пътища, успоредни на развалините по които пътувахме. Нали половината ни група беше от инженери, та те коментираха, че начина по който ги строят, едва ли ще им помогне да издържат и времето на старите съоръжения. :)
    Стигнахме до старата столица Хоа Лу. Разцветът й е бил през 11 век. Известна е с храмовете на династията Дин и Ле.
    Историята на Виетнам е една от най-дългите и непрекъснати история в света, с археологически находки, показващи човешки селища около половин милион години назад и културна история от над 20,000 години. Древен Виетнам е дом на най-ранните цивилизации и общества в света, които са практикували селско стопанство. Първата наистина влиятелна част от историята на Виетнам, настъпила, когато принц Дин основава династията Дин и се провъзгласил за първия император . Той въвел строги наказателни мерки, за да се предотврати хаоса, разпрострял се в страната, преди неговото управление.  След поредна заплаха от страна на китайците, командира на армията Ле, завзел трона и създал династията Ле. 




    Храмовете създадени по време на тяхното владение, привличат туристи от цял свят и има защо. До тях се стига по много красив мост. До където погледа ти стига виждаш разкошните зелени хълмове, оризищата около тях и местните, които ги обработват с типичните им виетнамски шапки.  А храмовете сякаш са сгушени в полите на хълмовете, забулени в мъгла. Нападнаха ни всякакви местни  баби да ни продават плодове или дъждобрани. Определено щеше да вали. Бяха доста симпатични, но досадни и май не обичаха да ги снимат много. Храмовете бяха украсени с арки с дракони и всякакви статуи на воини. Наподобяваха малко тези, които бяхме видели преди това на островите около Хонг Конг. От там се отправихме към друго село. Реката, въпреки тъмния и мътен цвят се използваше за всякакви нужди от пране на дрехи до миене на зеленчуци.  Идеята на разходката с лодка по нея, беше да се мине под 3 пещери, които минаваха точно над реката. На самото пристанище цареше голям хаос. Организаторите се разхождаха наоколо  с тефтери и високоговорители, а малките лодки се блъскаха една в друга. Бяха двуместни, а повечето от управляващите им бяха жени. Обикновено се опъваха назад в лодката и въртяха греблата с крака. На някои, синхрона им се получаваше, но на други не чак толкова.  Нашата лодка се движеше почти до тази на момчетата, така че имахме възможност да коментираме и да се смеем заедно по пътя. На места реката се разширяваше и придобиваше форма на езеро, но на места се стесняваше и минаваше под мостчета, където едвам се разминаваха две лодки. А трафика си беше натоварен и в двете посоки.  Реката се виеше буквално като змия, а отстрани я обграждаха същите хълмове като тези в Халонг. Неслучайно наричаха мястото Халонг на сушата. На един от хълмовете беше кацнал поредния храм с дракон отгоре. Интересно, как ли точно се стигаше до там? Пещерите следваха една след друга и там вече ставаше най-забавно. Блъсканицата в тъмното беше неописуема, а на места се налагаше направо да полегнем в лодката, за да не се ударим в скалите. Срещахме и местни лодки излезнали на риболов.  След разходката двамата с Иво се качихме на едно двойно колело и навлезнахме навътре в селото, за да разгледаме. Доста трудно се управляваше това чудо. :) Най-ни впечатли местния пазар. В безумната влага и горещина, сергиите бяха отрупани с месо (според нас вече разлагащо се), което продавачите предпазваха от мухите чрез най-обикновена палка, а в легени наоколо продаваха всякакви буболечки, рачета, паяци, червеи и дори змиорки. Чудехме се как точно ги приготвят, но не държахме да ядем от тази продукция.









    По пътя на обратно срещнахме странна процесия с много тълпи хора, наредени по тротоара, а пред тях един монах минава и се спира на всяка стъпка, прикляка и се моли. Води се, че лекува хората и явно е доста известен. Разказаха ни, че след като е умряло семейството му, тръгнал да обикаля Виетнам пеша, вече 7 години. 
В Ханой, на доста кръстовища видяхме и полицаи качени на трибуни, явно се опитват някак си да регулират трафика - неуспешно начинание. :)
    Следващия ден, беше първия, в който видяхме Ханой облян в слънчева светлина. Всъщност, така не изглеждаше чак толкова зле. Жалко, че момчетата си тръгнаха рано и не успяха да го видят. Докато се разхождахме, надникнахме в няколко магазина, където стана ясно, че освен да правят бизнес, местните и живеят. На места бяха опънали рогозки и просто се излежаваха насред покъщнината си. В други, си имаше направо легло с вентилатор отгоре. Цели семейства седяха на пода и обядваха.
    Трябваше да потегляме към последния континент от маршута ни. Очакваха ни последните трепети, във връзка с посещението на нови места. Предстояха ни два часа полет до Хонг Конг и от там, след трансфера още 13 часа до Йоханесбург.
    Африка ни очароваше, но и същевременно малко ни плашеше. Нямахме търпение да се сблъскаме с изненадите, които ни беше подготвила...

понеделник, 1 октомври 2012 г.

Приказна мистика в Нова Зеландия

   Нова Зеландия ни посрещна по познатия ни вече начин - изтриване на цял един ден от календара ни при полета, поради часовата разлика и безконечни разпити на летището.
Опциите бяха две - пълна проверка на багажа или продължителен разпит. Избрахме по-малкото зло, опирайки се на опита ни от Австралия - какво ни чака при първия случай. В системата им дори беше отразено какви са били въпросите, които са ни задавали при предишното ни посещение.  Преди 3 години не можаха да преглътнат „обидата“, че спираме само за няколко дена в Оукланд, на път за островите на Кук. За съжаление, не е общо прието българи да пътуват по този начин и по скоро гледаха на нас, като на бедни източно европейци, опитващи се да се доберат до благата на уникалната им държава. Това им разбиране ясно проличаваше в отношението им и във въпросите, които задаваха.  Този път бяха по- благосклонни, може би от части се дължеше на факта, че вече един път сме си тръгнали доброволно от тук, а може би и защото този път планирахме да прекараме повече време. Трябва да се отбележи, че местните хора смятат държавата си за наистина специално място, и има защо. Правят впечатление усилията, които полагат за популяризирането и по всякакъв възможен начин и правилата за опазване и съхранение  на природата. Не са много местата, на които още в самолета преди кацане започва дезинфекция на пътниците с флакони.:)
   Изчакахме няколко часа на летището в Оукланд, докато дойде време за нощния ни автобус до Уелингтън. Странно ни се стори, че автобусът потегляше от стандартна спирка за градски транспорт и до последно се чудехме дали не бъркаме нещо. Пристигнахме рано сутринта и веднага се настанихме в хостел, поради неуспешните ни опити с couchsurfing.
Покани ни единствено много приятен човек - маор от северната част Уайкато на северния остров. За съжаление не планувахме да отидем по на север от Уелингтън, поради ограниченото ни време. Човекът ни приканваше с домашно приготвена кухня, вино и най вече с посещение на специално построеното за трилогията "Хобит" село, разположено в близост до неговото място. Надявахме се да успеем някой ден да дойдем пак, за да се запознаем и с тези места. ;)



   Хостела в Уелингтън беше приятно, чисто и дори доста модерно местенце. Основната задача на престоя ни тук беше да си изкараме визи за Южна Африка. Това беше единственото удобно място по пътя ни за тази цел, а поради формалния подход на посолството им  в България, нямахме възможност да я изкараме предварително. Визата ни беше готова още същия следобед, така че вече можехме да плануваме времето си за остатъка от престоя. Директно се отбихме в туристическия им център. Определено Нова Зеландия е най - добре организираното и улеснено място за туристи, което сме посещавали. В центровете им освен даването на насоки и карти, организират коли под наем, фериботни и автобусни билети, настаняване и дори продажба на билети за всякакви събития. Да не говорим, че подобни центрове има на всяка крачка, дори в самите фериботи, както и на пристанищата. Всъщност, май целия следобед го изкарахме в кръстосване между центъра и разположената в близост библиотека, където ползвахме безплатния интернет. Ползването на интернет в цялата държава е доста скъпо удоволствие, като дори и в хостелите беше платен. Накрая дори закъсняхме за местния баскетболен мач, билетите за които бяха осигурени от собствениците на хостела. Уелингтън е доста малък и кокетен град, който не се вписа в представата ни за столица. Липсваше характерния  безумен трафик и стресираните хора. Повечето сгради напомнят стария английски колониален стил, въпреки че не липсваха и много нови модерни сгради. Спортната зала, дом на баскетболния им отбор, изглеждаше огромнa за размерите на града. Публиката беше ентусиазирана, дори подготвена с рекламни материали с имената на двата играещи отбора. Интересното в случая беше поведението на публиката и атмосферата в залата. Всичко беше културно и организирано, повечето посетители бяха семейства и тинейджъри. Всяко едно действие на домакините и спонсорите им, в лицето на общината,  беше да се популяризира играта баскетбол сред младите. Не се търсеха видими спортни резултати на мъжкия тим, това беше на заден план. В крайна сметка именно това е и идеята на масовия спорт, която упорито убягва по нашите ширини. 
   Стаята ни в хостела беше с размери 2 на 2, която  деляхме с австралийка и южно корейка. Не можехме да се обърнем от целия им багаж в стаята, какво остава да наредим и нашия. Оказа се, че поради перфектното си разположение в центъра на града, хостелът е временен дом  на млади австралийци и западно европейци, търсещи забавление. Някои от тях поработваха по малко, но повечето прекарваха времето си в пиене от сутрин до вечер. Явно това им даваше свободата, за която бяха мечтали, идвайки тук. Добре подредения хостел от сутринта се превръщаше в помийна яма вечер и буквално прескачахме въргалящите се по земята тинейджъри. На всичкото отгоре едната нощ южно корейката беше прибрала нейна съгражданка, та вече бяхме петима в иначе голямото ни помещение. :) Темите, които се обсъждаха на закуска, от среднощно оцелелите, определено нямаха аналог.
   Използвахме деня, за да се разходим по крайбрежието  - доста напомняше за Оукланд, но беше по - уютно и чаровно. Всичко изглеждаше да е на една ръка разстояние. "Lonely Planet" прокламираха града, като най-страхотната малка столица в света и я поставяха на 4-то място в класацията им от 10-те града, които трябва да се посетят задължително. Проблема беше, че както всичко в Нова Зеландия и столицата беше доста скъпа. Недоумявахме, как бутилка минерална вода от 750мл., може да се продава за 4 новозеландски долара, при условие, че цялата държава е природен резерват и вода може да се пие от всякъде. Говорихме си с южно корейката , която не смяташе, че е толкова скъпо. Обясни ни го по следния начин. Работи за 13,50 долара на час. С надницата си за един час, може да си позволи да си купи комбинирано меню от Макдоналдс. Докато в къщи би изкарвала много по - малко пари, които не биха и стигнали дори и за сандвич. Интересна концепция извади, определено не намерихме отговор на въпроса, колко би ни струвало същото Мак меню в БГ и дали може да се купи с надницата за един час на една сервитьорка. Всеки прави своя избор как да живее и от какво да се лишава, но повечето от посетителите там не стояха за пари, а просто си убиваха времето в пиене и зяпане в тавана. Поне можеха да го правят на някое слънчево  и евтино място, така или иначе всички туристически известни места са пълни с такива екземпляри.   
   Гледахме много, много да не се задържаме сред „сектантите“, затова  решихме да се качим с лифта до така известната ботаническа градина. Предоставяше се страхотна гледка към пристанището, заедно с есенните багри наоколо. По едно време обаче  стана трудно да се издържа на вятъра, заедно с 90% влажност и 10-те градуса температура. Неслучайно  наричат Уелингтън вятърния град...   
   В ранни зори потеглихме за ферибота. Предстоеше да прекосим широкия 20км пролив на Кук, който отделя южния от северния остров. Беше мрачно и сиво - типично за сезона и само можем да си представяме как биха изглеждали и така уникалните гледки от назъбените крайбрежия на двата острова, в слънчево и ясно време. Пиктън ни посрещна с малко по - ведро време и  с пристанище пълно с яхти. Стандарта на живот тук е достатъчно висок, за да си позволят жителите да притежават собствена яхта. Оукланд например е на първо място в света по собственост на лодки на глава от населението.




   Взехме кола под наем и потеглихме. Пейзажите бяха есенни - редуваха се от цветни и шарени, в простиращите се до където погледа ти  достига лозя, с пасящи между тях стада с овце; до потоци и реки със заснежени върхове зад тях или просто огромни пасища с крави, овце или елени. В следващия момент достигнахме до езеро, където преобладаваше сивия металичен цвят - откривахме го в цвета на водата, на небето и облаците; и на планините отзад - точно като в магия, излезнала от "Властелинът на пръстените". Наоколо навсякъде се разхождаха патици или така приличните на кивита птици уека, които населяват единствено Нова Зеландия.


   Бензиностанции по пътя почти нямаше и често срещахме табелки с предупреждаващи надписи за липсата на такива за следващите 100 или повече километра. За сметка на това, в държавата резерват условия за къмпинги, пикници, обществени тоалетни и бани имаше буквално на всеки метър. Толкова бяха лъскави и чисти, че ни досрамя от спомените за  нашите бензиностанции, разположени толкова близки една до друга, но често с не- работещи тоалетни, или не покриващи и минимума изисквания за такива.
   Южния остров е див, красив, суров и почти безлюден - за целия следобед се разминахме едва с няколко коли. По късно ни разказаха, че в резултат на голямото земетресение през 2011г. в Кристчърч, много хора са напуснали острова и сега населението на тази не малка площ е доста под милион души. Често минавахме през малки къщи, сгушени под някой хълм, насред нищото. Живота тук беше повече от тих и спокоен. Пътищата на картата бяха отбелязани като магистрали, но всъщност си бяха перфектни първокласни пътища. Посъветваха ни да избягваме малките пътища, понеже не били много добри, а в последствие се оказа, че ние само можем да си мечтаем някога да имаме такива. Започна да се стъмва и решихме да спрем за нощувка. Извадихме голям късмет с хостела - платихме за обща стая, а ни настаниха в самостоятелна стая, имахме дори и печка за отопление. След цяла Южна Америка без подобен лукс, това  беше първото студено място, където можехме да се сгреем. Не беше ясно къде ще нощуваме през следващите дни, затова сготвихме повече храна, за всеки случай. Сутринта се отправихме към разположената в близост колония с тюлени. Плажът беше уникален - на където и да погледнеш всичко беше мастилено, оловно сиво. Първо това беше цвета на пясъка - за първи път виждахме подобен. Понеже беше облачно и мрачно, такъв беше и цвета на небето, на водата, на скалите и на скалните късове, които стърчаха от водата. Леката мараня и мъгла обгръщаше всичко в мистика и гледката беше очарователна. Определено така беше по - специална, отколкото при хубаво време. Наслаждавахме се на сива палитра, бурно море и разбиващите се с трясък в скалите вълни. По тях се образуваха малки водопадчета от стичащата се вода. Пътеката за колонията се виеше около плажа, оградена с висока зеленина, пресичаща няколко дървени мосчета. Имаше специално пригодени площадки за наблюдение на тюлените. В момента беше периода за подрастване на малките и наистина имаше повече бебета, отколкото големи тюлени. Малките бяха черни, а големите сиви. Търкаляха се по камъните, някои си играеха хапейки се, други се гушеха в майките си - незабравима гледка на фона на бурното море. Явно не случайно наричат силните западни ветрове, разположени в Южното полукълбо, обикновено между ширините от 40 и 50 градуса: "Roaring 40" - Ревящите 40. В пролива на Кук, те произвеждат високи вълни, които ерозират брега.



   В информацията за тюлените се казваше, че могат да преплуват по 30 км на час, но някои отделни екземпляри са наблюдавани и в близост до Австралийския бряг, като разстоянието до там е 1800 км. Дори когато спят, излизат на всеки 30 минути на повърхността, за да дишат, без дори да се будят. По времето на маорите са ги използвали основно за храна и популацията им тогава е била рязко намаляла.




   Биологичната линия, разделяща Азия на източна и западна, отделя и Австралия, Тазмания и Нова Гвинея от Нова Зеландия. По този начин страните, стоящи на запад от линията споделят подобна флора и фауна, различаваща се от тази в стоящите в ляво. Типични за Австралия са бозайниците,  както и всякакви видове отровни и опасни за човека животни, докато в Нова Зеландия няма нито местни бозайници, нито каквито и да било отровни животни. Официално в Австралия има повече отровни змии, отколкото неотровни, всъщност там се намират всички от топ 10 на най-отровните животни. В последствие колонизаторите вкарват различни видове бозайници, но повечето от тях увреждат флората и фауната. В днешно време всички видове се следят много стриктно, като регулациите на отделните популации са строго следени.
   Потеглихме отново, чакаше ни дълъг път. През цялото време преминавахме през стеснени мостчета, които бяха само за едно превозно средство. Имаше два пътя директно отрязани в скалите, разбира се еднопосочни. Отново стигнахме до крайбрежието - водеше се най - красивия път. През цялото време криволичеше между планините, Тазманийско море, между причудливите скални образувания и множеството водопади, стичащи се на самия път. Спирахме, за да се отбием до плажа или да огледаме причудливите скали, подредени като купчина палачинки. Все още не е ясно как точно са се образували от научна гледна точка. Между тях имаше огромни, образувани в скалите дупки, където водата се завихряше, вдигаше се голяма пяна, а наоколо хвърчаха пръски вода. Стигнахме до областта, където в близост един до друг са разположени два глетчера.  Носеха имената на своите откриватели - Франц Йосиф и Фокс. Решихме, че можем да посетим единия привечер, след което да продължим до другото градче, и да се насладим и на втория в ранни зори. Пътеката води почти до самия глетчер,  но всеки ден планински спасители преценяват каква е опасността от падането на скални и ледени блокове и слагат бариери, които показват къде може да се ходи без риск. Често се случва след падането на блокове, които действат като язовирна стена, да се отприщи минаващата от долу река и да наводни цялата област. Имаше и снимки, показващи нивото на реката в 10 сутринта, приличаща на поточе и наводнението в 2 следобеда. И ние минахме за по пряко през реката, очевидно късно видяхме табелките. :) Още на самия път имаше табелки как преди милиони години глетчера е стигал до там и как напоследък с всяка изминала година ледът се отдръпва постоянно. На едно място се беше образувало езеро, което да напомня за миналото на глетчера.  
Глетчерите представляват паднал сняг, който в продължение на много години се компресира заедно, за да образува големи удебелени маси ледГлетчерите се формират, когато снегът остава в една област, достатъчно дълго, за да се превърне в лед. Удивителното нещо за тях, е способността им да се движат, като много бавни реки. Някои  глетчери достигат до размери в стотици километри.
   И двата глетчера са уникални  с това, че са низходящи от Южните Новозеландски Алпи и достигат до по-малко от 300 метра над морското равнище, сред зеленината и мекотата на умерена тропическа гора.
   На входа на всяко малко градче, можеше да се вземе карта на града, с насоки за типа настаняване и основните магазини, така че дори и късното ни пристигане не беше проблем. Изобщо всеки от местните хора се старае да ти помогне да избереш подходящото за тебе място, без да се опитва да се натрапи или да досажда. Не случайно наричахме Нова Зеландия  „държавата резерват“. Само можем да се учим, как се развива едно място като марка, и как всички са идейно свързани, за да се получават нещата по правилния начин.
   На сутринта успяхме да стигнем по - близо до втория глетчер и дори видяхме ледения тунел, от където минаваше реката.



   Заобикалящите ни пейзажи, продължаваха да ни изненадват, не случайно са служили за фон и на други филми като Нарния и X - man. На моменти буквално заставахме пред сцени от Властелинът на пръстените, особено около двата потока на Хааст и делтата, където реката се влива в Тазманово море. Така известния с адреналиновите си спортове  Куинстаун напомняше за китно алпийско селце, разположено на брега на езеро. Преди да дойдем тук се чудихме дали Нова Зеландия не представлява един много добре развит маркетингов продукт, но се оказа много повече от колкото очаквахме. За да се добие цялостна представа и усещане трябва да се обиколи Южния остров. Стотици километри без живот, цивилизация и само дива природа. Уникално място за мотористи и почитателите на кемпъри.





   Стигнахме и до заветната ни цел – Фиордленд, и по-конкретно най - известния сред фиордите - Милфорд Саунд. Поради отдалечеността му, решихме да отседнем в поредното селце на брега на езеро - Те Анау, което се оказа вълшебно място. В хостела разбрахме, че можем да използваме организирана екскурзия за двама на цената на един, поради факта, че сме с наета под наем кола. Какво по - хубаво? И без това ни притесняваше тесния и заледен път нагоре. По този начин в цената ни се включваше и превоза и круиза във фиорда, обяд и бонус - уникален шофьор.
   Още с потеглянето ни Саймън (шофьора) веднага ни грабна - не спря да разказва през целия път за живота си, за това че 6 месеца е работил като изследовател на птици и е обикалял  из фиордите или е прелитал с хеликоптер над тях. Било най - незабравимото му лято. Постоянно отбиваше от пътя, за да се насладим на поредната гледка в комбинация с допълнителни разяснения от него. И така докато си говорихме ни попита дали обичаме къри и ни покани на вечеря у тях същата вечер.
   За пътя обясняваше,  че всяка сутрин минават с хеликоптери, за да проверяват какви са условията и дали има опасност от лавина преди да го пуснат като отворен. В случай че има опасност го затварят за няколко дни и разбиват лавините, защото иначе те падат директно отгоре му. Дори и при есенни условия и само на надморска височина от 700м ни валя сняг.
Наближихме тунела, за който бяхме чели предварително, че се минава доста трудно, понеже е много дълъг, и разбира се еднопосочен. Построен е през периода 1936 - 41г, като през това време работниците и семействата им са живели в доста полеви условия насред планината. Селото им изобщо не е виждало слънце в месеците от май до септември. На излизане от него се озоваваш на най - високото място, около 950м и от там пътя започва да криволичи надолу. Отвора на тунела е обграден от високи скални стени, които през пролетта и лятото са покрити с водопади, а сега със скреж. Напомняха точно на града на елфите от "Властелинът".




   Както бяхме спрели, около нас се завъртяха няколко алпийски папагали. Бяха оцветени в различни краски на зеленото със червени шарки под крилата и на гърба. Саймън разказваше, че освен красиви са и много умни и на няколко пъти ги е виждал да си играят, също като децата в снега и да правят големи снежни топки. Бяхме ги виждали по телевизията как нападат овце за да се хранят, така че внимавахме повече при досега с тях.
   Круиза по Милфорд Саунд трудно може да се опише. Фиорда навлиза на 15км в сушата от Тазманово море, като е обграден от отвесни скали, издигащи се на над 1200м височина. По време на дъждовния период, отвсякъде по скалите се стичат множество водопади, а в основите им се излежават тюлени. Стигнахме и до самото море - вълшебна гледка и изживяване.







   По пътя на обратно имахме шанса да се насладим на един от най-рядко вижданите върхове във Фиордите, поради честите мъгли наоколо. Най - високата планина във Фиордленд достига до 2800м, а в Нова Зеландия около 4200м. Саймън ни разказа и за местните богаташи,  как хвърлят луди пари за няколко часа лов и превоз с хеликоптер. Доскучава им, обаждат се и получават бързо и качествено обслужване. :)
   Вечерта се озовахме буквално в малка къща в прерията, досущ приличаща на тази от филма "Доктор Куин лечителката". :) Дървена с малко дворче и горяща камина по средата. Оказа се, че на млади години жена му – Джейн, е обикаляла цяла Европа с велосипед. Част от маршрута й минавал през България. Беше толкова ентусиазирана от българските гости, че дори ни изкара на двора, за да ни покаже това същото колело. През деня на кораба се запознахме с австралийка, която пазеше много топли спомени от посещението си в България. Въпреки тактичността, която прояви жената на Саймън, стана ясно че нейните спомени са доста разнородни - все пак е пътувала по времето на комунизма. Определено й се беше сторило странно това, че магазините са били празни и освен хляб и сирене, друго почти не са яли. Беше забелязала и факта, че често на други клиенти в магазините, директно им се вади нещо от изпод витрината, докато за тях просто са вдигали рамене. Другата основна трудност с която са се сблъскали е била езикът, който никой така и не разбирал. Беше я потресъл факта, че след като някаква жена ги кани у тях на обяд, говорейки на развален френски, „добри“ съседи извикват полицията. Докладвали за съмнителното престояване на странни чужденци, в къщата й за няколко часа... Все пак е било една идея по-добре от Румъния, където са ги следели на всяка стъпка и неотлъчно до тях е имало човек от службите за сигурност. Коментарите са излишни...
   След като обсъдихме Соца се опитахме да обясним, че вече не е така  и за да не останем обидени, те започнаха да разказват за тяхната политическата обстановка. И без това вече си задавахме някои въпроси - беше добре да получим отговорите директно от местни. Не разбирахме например, защо цените в супермаркетите тук са толкова високи, при условие че Нова Зеландия храни цяла Полинезия и дори там беше по-евтино. Обясниха ни, че в страната има монопол на две вериги супермаркети, които определят безумните цени. Същите са единствените, които изкупуват зеленчуците от фермерите - национална политика. За цените на агнешкото и еленското месо, направо се потресохме. И то беше в пъти по-скъпо, отколкото във Френска Полинезия или Островите на Кук, а се оказа, че месото, което остава за консумация тук е това с най-ниско качество, което не става за износ. Що за логика да изнасяш на много по-ниски цени, а собственото ти население да яде остатъците и да плаща многократно?
   Всички животни, които са различни от птици, са донесени от европейците. Първоначално са донесли зайците, но поради факта, че нямали естествени врагове, те се размножили прекалено много, като започнали да увреждат околната среда и да вредят на местните птици. С проба и грешка, започнали да вкарват и други бозайници, за да  намалят популацията на зайците. Резултата не бил особено добър, освен, че и те разрушавали гнездата и изяждали яйцата на птиците. По този начин са вкарани и елените, които също действат в насока увреждане на околната среда. В крайна сметка поради засиления  западен интерес към еленското месо, диви елени вече няма, а всички се отглеждат с цел износ на месо. В Нова Зеландия, то изобщо не се продава. За да си купят качествено месо, местните тук обикновено трябва да са с връзки. Напомня малко за нашия комунизъм.
   Чудихме се и защо на южния остров почти няма маори. Обяснението беше много логично - от пристигането на полинезийците през 13-ти век, 6 лодки са акостирали на северния остров и само една на южния. Когато европейските преселници са пристигнали, за да секат гората и да ловят китове, местните жени са започнали да се женят за тях, защото са имали къщи и повече пари. Поради същата причина са имали и повече деца, защото са можели да си го позволят. Следователно нациите са се омесили и тук не са останали чисти маори.
   Докато си говорихме, Джейн ни посвири на китара, а децата споделиха няколко фрази на езика на маорите, който явно напоследък е въведен в училищата с цел запазване на корените. Споделиха и за характерната сбирка при погребение на маор, когато се стича родата от цялата страна. Посрещат се с песни и цялата комуникация протича по този начин. Обикновено е свързано с няколко дневни сбирки и хапване, без сълзи и сополиви истории. :)
Джейн работеше в организация за опазване на околната среда, на 4 часов работен ден.  Последния й проект се състои в преместването на специален вид местни птици на малък частен остров, с цел запазване на популацията от нарастващия брой бозайници. Понеже острова бил маорски, те искали разрешение от собственика да приеме птиците. По - късно се наложило да ги транспортират с цел ваксинация, при което една от тях умряла. Били много притеснени как ще реагира маора като върнат птиците с една по-малко.  Не мисля, че имаше представа за работен стрес по-голям от този. :)
   Дори и късно, връщайки се в хостела, прекарахме малко време със симпатично семейство Французи, пътуващи с малко дете около света в продължение на 5 месеца. Казаха, че тяхното не е нищо, при условие, че са се запознали с друго семейство (френско, разбира се) с 4 деца, най-малкото от които на 5 години. Семейството обикаляло от една година с колелета, а плана бил поне за още една. Минали са през голяма част от Европа, Русия, Сибир, Индия, Нова Каледония, Френска Полинезия и от там в Южна Америка. Представихме си ги, в индианска нишка, как напредват по пътя. Доста смело начинание. :)
   След закуска, тръгнахме по маршрута, който Саймън ни начерта предната вечер, една от задължителните ни спирки, беше езерото Мавора. Район, в който екипът на "Властелинът" са прекарали около година на лагер. Мястото беше отдалечено и трудно достъпно, което обясняваше избора им. Поредните спиращи дъха Новозеландски гледки, а мислехме че вече нищо не може да ни изненада, определено грешахме.  Прекарахме вечерта в Куинстаун. Толкова китно и малко градче, разположено на поредното езеро с тесни пешеходни улици, изпълнени с живот, дори и в студеното време. Това, което най-много ни грабна, беше липсата на вечно търсещия европейски поглед. Хората живееха в мир със себе си и с това което имаха, доволни от спокойния си начин на живот. Нещо трудно постижимо по нашите ширини...





   На следващия ден се върнахме в Уелингтън. Една от многото ни мечти по пътя, беше да посетим ръгби мач. За съжаление, нямаше как да гледаме "All Blacks" с уникалния им маорски танц хака, а трябваше да се задоволим с мач от "Super 15". Състезание между най-добрите в спорта, все английски колонии – Нова Зеландия, Австралия и Южна Африка.
Разполагахме с цял следобед преди мача, който отделихме да се разходим до Island Bay. Представляваше предградие на Уелингтън - защитен морски резерват. Крайбрежието беше обсипано с малки острови, скали и най-разнообразен вид птици. Малко по-надалеч, имаше и колония на тюлени, но така и не успяхме да стигнем до тях. Въпреки студеното и влажно за нас време, хората наоколо се разхождаха с джапанки и шорти, че дори и децата. Сигурно им изглеждахме странно с нашето зимно облекло. Предпочитахме сухия студ при -20 в България, в сравнение с нулевите температури там и влажност над 90%.
   Влезнахме  превъзбудени и ентусиазирани  на стадиона Westpac. Известен е с това, че тук са се играли, и ще продължават и за в бъдеще да се играят, доста финали от световната лига по ръгби. Играха местния Hurricanes срещу австралийския Brisbane. За наше съжаление, стадиона изобщо не беше пълен и липсваше стандартната еуфория, характерна за подобен тип мачове, или просто много бяхме вдигнали летвата след посещенията ни по Аржентинските стадиони . :) Хората бяха по скоро на театър, отколкото на дерби. Седяха си спокойно, хапваха си наденички и си пийваха винце или бира. Очевидно, забрани за внасяне на алкохол на стадиона нямаше, че и защо да им се разваля хубавата и спокойна вечер на хората. :) Най- запомнящо се беше откриването с фойерверките и пускането на птици във въздуха, традиция, която спазваха при всяка отбелязана точка. Гостуващия отбор победи и всички си тръгнаха мирно и тихо, а ние останахме със смесени чувства.




   В заключение, местните хора трябва да издигнат паметник на Питър Джаксън, за това че разкри прелестите на тази красива държава пред света. Надали има по-голяма реклама от филмите му, изцяло заснети в родината му. В противен случай, Нова Зеландия щеше да си остане много добре пазена тайна, открита само за просветени. Дано да не изгубят баланса, пред прииждащите тълпи от туристи и авантюристи, въпреки че до момента се справят блестящо. Имиграцията се държи на здравословния минимум, като се търсят само „мозъци“ или временни работници. Стандарта на живот е един от най-високите в света, и определено нямат желание да се отварят, по примера на Австралия. И това далеч не ги прави консервативни фанатици, просто това е техния избор...
   Поредната спирка по пътя ни беше познатата и близка до сърцето ни Азия. Винаги обаче се намира по нещо да те изненада, дори и в познатите райони... :)